Facebook Logo
Проекти | Градски изследвания: интердисциплинарни изследвания за млади учени | Студентски предизвикателства
ДАНСwithme: значения на усвояването и употребата на градски пространства в рамките на протестите в периода юни-септември 2013 г.
Автор: Вероника Димитрова
Дата: 2014-09-23

Кристина Димитрова

( курсова работа по История на града)

 

Въведение 

В настоящата работа ще разгледам през призмата на градското пространство и неговото усвояване летните протести от 2013 г., провокирани от назначението на спорната фигура на Делян Пеевски за председател на Държавната агенция за национална сигурност. Ежедневното шествие, минало под слогана ДАНСwithme, има за обичаен маршрут тръгване от пл. „Независимост” по бул. „Цар Освободител” до пл. „Орлов мост”, откъдето продължава по бул. „Цариградско шосе“ или по различни маршрути в различните дни (многократно е правена обиколка по централите на парламентарно представените партии), а често остава до късните вечерни часове на кръстовището. Макар да има и други варианти на провеждане на шествието, този маршрут остава най-чест и представлява нещо като „червена нишка” на протеста. Затова ще поставя акцент върху отделните места от него, различните начини за употреба и символните битки, водени в града. Също така, ще се опитам да разгледам как пространствата заживяват в общественото въображение (някои временно, други – по-трайно) в зависимост от функциите, с които са натоварени в хода на протестите. Без претенция за всеобхватност и анализ на протеста извън употребата на градски пространства, работата обхваща протестите от лятото на 2013 г. до окупирането на Софийския университет на 23 октомври, тъй като смятам, че този жест промени значително употребата на градски публични пространства и проблематизира публичността по нов начин.

Прегледът на местата ще бъде направен в географски порядък, според разположението им на картата. Ще обърна внимание на тяхното „протестно” минало, тъй като градските пространства съхраняват исторически и идентичностни значения[1]. От друга страна, градското пространство е социално конструирано, то е продукт на социални взаимоотношения и репрезентации на определени групи[2]. Усвояването на (градско) пространство е един от начините на неговото произвеждане. В този смисъл ще ме интересува не толкова историята на физическото пространство, колкото историята на репрезентационното пространство (representational space в термините на Льофевр). В този именно контекст ще разгледам и пространствата в София, усвоени от ДАНСwithme и употребявани във връзка с неговите послания.

Площад „Независимост“

Начална точка на протеста на 14 юни (послужил като образец за провеждането на последвалите шествия) е пл. „Независимост” – силно натоварено властово място. Площадът е построен в края на 40-те години като властови център на социалистическата власт, който има за цел да измести фокуса от властовото пространство на монархията – пл. „Александър I“ – и пренасочи и властовите, и гражданските енергии към едно ново място, символизиращо радикалната социална и политическа промяна, произведена от новия режим[3]. Около площада са концентрирани три от най-важните институции на властта: Домът на партията, Министерството на електрификацията и Министерството на тежката промишленост. С оглед на основната си характеристика, площадът естествено се превръща във фокус на антикомунистическите[4] протести от началото на 90-те години, както и в прицелна точка на критиките към социалистическата архитектура (Ларгото се смята за най-ярък пример на отречения сталинистки стил или социалистически реализъм) от същия период, а и по-късно. В този смисъл изборът именно на Ларгото като начална точка на протеста се вписва в характерната му антикомунистическа реторика, ярък пример за която е едно от най-разпространените скандирания – „червени боклуци” (наследство от политическите борби на 90-те години). До известна степен протестът (или поне част от него) настоява на приемственост с антикомунистическите протести от 90-та и 97-ма година по различни линии. Част от наследството на Ларгото и началото на бул. „Цар Освободител” от тези вълнения е устроеният там през 90-та година палатков лагер, наречен „Град на истината”. В това отношение възниква интересно символно напрежение. От една страна, ДАНСwithme се представя като продължител на започнатото през 1990 г., а от друга страна, по-късно започналият (в края на октомври) протест срещу президента изгражда нов „град на истината”, търсещ същата континуална връзка. И двете инициативи се припознават като наследници на едни и същи събитията – доказателство, че антикомунистическата символна битка все още поражда напрежение, но и служи успешно като извор на легитимност и широка подкрепа. Но помежду си те са в полуоткрит конфликт, който потвърждава силната и разнопосочна протестна енергия, съсредоточена в пл. „Независимост”. От друга страна, формулировката „град на истината” препраща към търсенето на „истина” в политиката, откритост и искреност, синтезирани в актуалния популярен мотив за „прозрачност”. За разлика от затворените и недостъпни публично сгради на властта, в които се вземат спорни решения след съмнителни дебати (парламентарният дебат за избор на председателя на ДАНС например продължава едва 15 минути), споделеното открито градско пространство настоява на своята видимост и прозрачност. Интересен пример в тази посока е реконструкцията на берлинския Райхстаг след обединението на Германия. Изграждането на стъклен купол представлява именно усилие по демонстрирането на новия демократичен, отворен и прозрачен политически ред, заменил затвореното и „задкулисно” (отново според модерната формулировка) правене на политика от тоталитарния режим на ГДР[5]. Макар подобни процеси да не са протекли в България, настояването на видимостта, отчетността и прозрачността в политическия процес продължават и до днес.

От друга страна, пл. „Независимост“ продължава да бъде притегателна точка на граждански енергии, тъй като е център на властта и днес – сградите, построени от социалистическата власт, служат за седалище на най-важни държавни институции: Министерският съвет, Администрацията на президента и офисите на Народното събрание. Така мотивацията на протеста да избере именно това място е продиктувана и от противопоставянето на конкретната власт, което пък е видимо в другия повсеместен лозунг: „оставка”. За разлика от минали протести, проведени предимно пред Народното събрание, ДАНСwithme фаворизира Министерския съвет, тъй като в случая недоволството е породено от решение, взето на най-високото управленско ниво. По-генералният проблем с липсата на доверие в новото управление измества акцента върху Ларгото, демонстрирайки незачитане на легитимността както на новото правителство (която е атакувана и от партийните конкуренти – едно от измеренията на протеста е партийната обвързаност със спечелилата изборите, но не успяла да сформира правителство партия ГЕРБ), така и на  Парламента (от гледната точка на привържениците на непредставените партии, но и от тази на поставящите под въпрос легитимността на представителството като цяло – поради което и Народното събрание не се превръща във фокус на протеста).

Едновременно с тези процеси обаче се наблюдават и противоположни тенденции на ограничена властова ритуалност на мястото. Анализирайки историята на Ларгото в ранния социалистически период, Е. Станоева изтъква съвместяването на представителни и транспортни функции и в самия площад, и в представителния център като цяло. Полифункционалността на централните пространства не е виждана като градоустройствен проблем, като функциите се разделят темпорално (по оста празник – делник). По този начин се дублира заложения в самата архитектура на мястото стремеж за надзор и предотвратяване на нерегламентирани колективни практики[6]. През немалка част от социалистическия период обаче на пл. „Ленин” като за поклонение са окачени портретите на партийните лидери, а в по-късен период на него са разпънати флаговете на страните от НАТО като знак за новата геополитическа ориентация на България. След реконструкцията си от 2010-2011 г., въпреки че технически продължава да бъде активен властови център, площадът губи представителността си, като остава изключително всекидневно пространство, чиято основна функция е транспортна[7]. Градоустройствената мисъл предвижда и човешко присъствие – поставени са пейки и цветя – но доминацията на трафика (вкл. шумовия фон и качеството на въздуха) и символната натовареност на мястото блокират употребите в този спектър. М. Якимова констатира, че „едно чисто всекидневие е овладяло мястото”[8] – всекидневие на трафик и индивидуалност. Авторката разглежда протестите през призмата на прекъсване на всекидневието, буквализиране на площада и връщането му към режима, заложен в градоустройствената му особеност – да служи за събиране хора. Ако обърнем поглед към функцията на древногръцката агора, ДАНСwithme отвоюва публично пространство за първоначалната му (макар и отдавна изоставена) функция – да бъде арена на осъществяване на политическото. Макар политическото действие да се изчерпва със скандирания и транспаранти, е видима диалогичността на посланията като заявка за диалог[9]. С летните протести парадоксално гражданите „отдолу” откъсват това „високо” място от неговата овсекидневеност, придават му ново значение, осъществявайки известна церемониалност, но по нов начин. Така се оформя един триъгълник на напреженията – от една страна, протестът се противопоставя на социалистическата характеристика на пространството да служи дирижирани от властта церемониални прояви[10], а от друга – на всекидневното съществуване на площада като транспортен възел. В този смисъл протестът заявява стремеж към по-силно гражданско участие във вземането на решенията – тенденция, характерна за световните протестни и социални движения от последните години. Оспорването на решенията на народните представители (в по-широк смисъл това са не само депутатите, но и всички изборни длъжности) в толкова кратък срок след тяхното избиране показва до известна степен ниското доверие в представителната система, особено имайки предвид предимно непартийния характер на протеста.

Важно е да отбележим и факта, че основната форма на протеста е шествие (за разлика от традиционната и до голяма степен изчерпана форма на митинга), сред чиито задачи е да пречи на нормалното функциониране на града, за да си осигури видимост и осезаемост. В този смисъл не е случайно, че основните места на протеста са две ключови кръстовища, Ларгото и Орлов мост – места на натоварен трафик и подходи към центъра от най-големите и знакови софийски квартали (Люлин от запад и Младост от изток). Блокирането на автомобилното движение  има чисто функционална страна – само така могат да бъдат направени съпричастни (макар и принудително) голяма част от жителите на града. Видим е стремежът на шествията да увлекат максимален брой хора, за да придобият по-висока степен на представителност (свидетелство за това е например скандирането „елате с нас, протестът е за вас!”). Освен че се опитва да привлече максимален брой поддръжници, ДАНСwithme представя себе си като „гласа на народа”. Протестиращите претендират да изразяват „обществения интерес”, да работят за „общото благо” – претенция, споделена от всички играчи на политическата сцена – партии, народни представители, министри, президент, съветници-експерти, НПО представители и т.н.

 

Жълтите павета

Ежедневните шествия преминават през един от отличителните белези на София – жълтите павета, които символизират участието на (цяла) София в протестното шествие. Според Ивайло Дичев, традиционното шествие описва пространството, за което претендира[11]. „Жълтите павета” (т.е. бул. „Цар Освободител”) от една страна служат като метонимия на София – пространството, което се обикаля, но от друга – на цяла България, защото ДАНСwithme си поставя за цел решаването на бъдещето на цялата държава. Въпрос на по-задълбочено изследване е доколко софиянци се припознават в жълтите павета и доколко консолидацията през градската идентичност е конструирана отвън. В медийното пространство обаче жълтите павета са употребявани като метонимия на София и нейния елит (едновременно София като елит и елитът на София), което пък насочва вниманието към друг дебат – този за проблематичната представителност на протеста[12].

Интересен факт е, че в хода на протестите, през месец декември 2013 г., жълтите павета са обявени за културна ценност по Закона за културното наследство. От една страна, това утвърждава паветата като национална ценност, а оттам – и като представителни за цялата държава. От друга страна, жестът е интерпретиран от част от протестиращите като репресивна градоустройствена политика, целяща да криминализира употребата на паветата за революционни цели. Аргументацията на тази теза е обвързана с нощта на 23 юли (станала известна като „Нощта на белия автобус”), когато с подръчни материали, включително павета, протестиращите строят своеобразни барикади на пл. „Александър Невски” с цел да не допуснат извеждането от Парламента на заседавалите до късно депутати.

Друг аспект на овладяването на пространството от хората и употребата му според техните потребности (като контрапункт на зададените от властта значения) бих поставила в контекста на движението Reclaim the streets (RTS)[13], развило се във Великобритания през 90-те години. RTS блокира улици в града, противопоставяйки се на репресивните закони, неустойчивите транспортни и енергийни практики, но и буквално „изисквайки обратно” пространството на града, приватизирано, според неолибералната логика (аналогично на тезата на М. Якимова за неолиберална приватизация на площадите от страна на трафика). Шествието на RTS е силно карнавално – по улиците се движат платформи с музика, облеклото е провокативно, разиграват се театрални парафрази на политическите искания. Аналогично е креативното усилие на ДАНСwithme, родило постановката за окованата майка България, пърформанса по картината „Свободата води народа” на Дьолакроа и др.[14] От една страна, медиализирането на действителността е необратим процес – случващото се в града вече не е достатъчно, видимостта се определя до голяма степен от отразяването, показването, говоренето в ефир. От друга страна, естетизацията на протестното движение привлича вниманието в контекста на пренасищане с информация (не само текстова, но и визуална). За вниманието на съвременния индивид се състезават пределен брой съобщения (вкл. образи) и единственият шанс да бъдеш забелязан е да бъдеш креативен и интересен (даже когато посланието ти е сериозно, дори революционно). Неслучайно шествието се провежда по един от официалните туристически маршрути на града, в неговата най-представителна част и произвежда огромно количество снимки. Необходимостта от изобразимо и фотогенично място на протеста като че ли получава превес. Зрелищността на всяка действителност, особено протестната, се повишава по необходимост с развитието на дигиталните технологии, рекламната индустрия и новите медии.

ДАНСwithme изпълнява и компенсаторна роля спрямо липсата на градски карнавал (с вътрешно присъщата му роля на преобръщане на социалните и пространствените взаимоотношения). Зрелищният елемент представлява особен тип присвояване на правото на церемониал (ексклузивен прерогатив на властта[15]), като демонстрира волята на гражданите, овладявайки пространството, да овладеят и процеса на вземане на решения. Тъй като вземането на едно решение, с което голям брой хора са несъгласни, се превръща в повод за началото на протеста, ДАНСwithme може да бъде интерпретиран в контекста на засилване на гражданското участие във вземането на всяко важно политическо решение. Театралните акции (вкл. пърформансите на студентите от НАТФИЗ), импровизираните концерти (напр. на Васко Кръпката и Милена Славова на 26.06.2013 г.), рисуването по асфалта на Орлов мост като практики на свободното време изпълняват и една друга функция – публичното и непазарно забавление, превърнало се в дефицит в София. От друга страна, употребата на градското пространство (по целия маршрут на шествието) за забавление и развлечение привлича голям брой хора, които не са задължително социално и/ или политически ангажирани. Празничността, дори многоцветността естествено привличат младите с обещание за приятно и разнообразно прекарване на времето. В този аспект се намесва и консумацията, която някак постоянно съпътства шествието – от вода и бира от околните магазини (дотолкова разпространена практика, че някои от клекшоповете предлагат намаления за протестиращи[16]) през свирки и знамена (предлагани от търговци, интегрирани в шествието) до пица по телефона, поръчвани на Орлов мост. От друга страна, забавното шествие уталожва напрежението и гарантира мирната същност на протеста – шествията на протестиращите в Испания indignados например са изпълнени с песни и танци, които канализират енергията и предотвратяват агресията срещу правителствени и банкови сгради (характерни за по-ранните протести в Испания). В този смисъл артистичната, културната и развлекателната употреба на градското пространство не само оставя положителните си следи (шарени рисунки на асфалта), но и не оставя негативни такива (разрушения, палежи; дори боклуците са стриктно събирани от протестиращите в края на ежедневната блокада на „Орлов мост”).

 

Площад „Народно събрание“

 

Крайната точка на маршрута по продължението на бул. „Цар Освободител” е пл. „Народно събрание” – друга силно натоварена властова точка от градската тъкан. Както вече беше коментирано, Народното събрание е естествен център на разнообразните недоволства през годините, затова предизвиква интерес фактът, че (поне първоначално) ДАНСwithme маргинализира това пространство. От чисто практическа гледна точка протестиращите нямат основание да се събират около Народното събрание, поради късния начален час на шествията (между 18 и 19 часа), когато сградата е празна. Съобщението, изпратено до адресатите, не може да ги достигне директно и при всички случаи е опосредено от медиите. Тази особеност отнема от символния залог на площада, а до голяма степен и омаловажава пространството на провеждане на протестите изобщо. От друга страна, пл. „Народно събрание” изпълнява основно официални функции, които предполагат по-защитено, а следователно и по-слабо натоварено с трафик градско пространство. В контекста на коментирания вече стремеж към създаване на пречки пред рутинно установеното функциониране на града, провеждане на вечерните шествия на това място би означавало за протеста по-скоро невидимост и капсулиране. За разлика от обичайното протичане на шествието (кратко застояване пред Народното събрание), в „Нощта на белия автобус”, в която парламентарното заседание продължава и след пристигането на протестиращите, именно това пространство се превръща във фокус. Възможността за пряк контакт с народните представители или поне за оказване на пряко въздействие върху тях (предотвратяване на извеждането им от сградата) създава силен заряд както у протестиращите, така и у полицията и довежда по първите насилствени сблъсъци.

Друг важен елемент от протестното пространство е палатковият лагер, разпънат пред Народното събрание на 11 юли. Той носи провокативното заглавие „ЗаСелване и ЗаГраждане на Народното събрание”[17], което показва едновременно коментираната вече претенция за всеобхватност (и на града/гражданите, и на селото/селяните) и стремежът към придаване на нови функции на градския площад (който в случая служи за паркинг). Макар и маломерен и бегло наподобяващ образците си („Тахрир” в Египет, „Синтагма” в Гърция или пък американското движение „Окупирай” – всичките от 2011 г.), лагерът заявява воля за обитаване. Тази функция обаче той по-скоро не успява да изпълни, тъй като нито възниква голяма общност, която да се самоорганизира и да функционира независимо (както се случва в споменатите примери), нито мястото успява да се превърне в поле за пълноценен обществен форум, на който да бъдат дискутирани проблемите на протеста и/ или на гражданите.

Във връзка с ограждането бих искала да разгледам една различна употреба на местата на протеста, която подлежи на разнообразни интерпретации. В продължение на целия протестен цикъл пространството непосредствено около властовите центрове (Народното събрание и Министерския съвет) останаха напълно блокирани от страна на властта, посредством полицията. И докато само малка част от пл. „Независимост” е затворен за преминаване, в хода на ДАНСwithme заграденият периметър около Народното събрание се увеличава поетапно до размери, граничещи с абсурда. Ако в началото затворени са само улиците „Шипка”, „19-ти февруари” и „15-ти ноември” (непосредствено около самата сграда), на по-късен етап (след 23 юли) е блокирана голяма част от пл. „Александър Невски”, а по време на някои от шествията – целия периметър от бул. „Дондуков” до бул. „Цар Освободител” и от ул. „Г.С. Раковски” до бул. „В. Левски”. Тази рестрикция на достъпа до централни градски части (или защо не – окупация на центъра) повдига редица въпроси около публичността на пространството и правото върху (вземане на решение за) употребата му. Абсурдът на отказания достъп достига до недопускане на миряни до катедралния храм на София „Св. Александър Невски”, както и на учени до централната сграда на БАН, в която се намира библиотеката на Академията. Макар да не предизвиква сериозна обществена реакция, ограничаването на достъпа до тези пространства нарушава основни и пределно интимни права – да бъдеш добър християнин или да изпълниш професионалните си задължения (по добър начин). Интересно в тази посока е наблюдението, че година по-късно (юни 2014 г.) огражденията около Парламента все още стоят, а достъпът до ул. „Шипка” (в частта й зад сградата на Парламента) е възможен единствено чрез преминаване през стъклена полицейска будка. Стъклената постройка допринася за усещането за паноптичен надзор и пространството все още е избягвано (в смисъла на самодисциплината по Фуко). Огражденията около храм-паметника „Александър Невски” пък са отворени само по ширината на пътното платно, което отново фаворизира автомобилния трафик и запазва (поне визуално) ограничения достъп за пешеходци. В известен смисъл това са и най-трайните следи от протестите в градското пространство, заедно с многобройните графити и новата памет за местата.

 

Площад „Орлов мост“

 

Може би най-централният обект от шествието на ДАНСwithme е пл. „Орлов мост”. Многократно шествието приключва тук, други пъти част от него продължава, но се връща, като движението ежедневно е затваряно за няколко часа. Мястото е натоварено с разнопосочно наследство и различни символни залози. На първо място, Орлов мост има историческо значение на вход към града. По време на освободителната акция на генерал Гурко мостът е бил наистина входна точка, а във въображението от онова време свободата „влиза” в София през Орлов мост. Днес той е входен пункт (дори и чисто транспортен) за хората от голямата част от южна България, както и от югоизточните квартали на София. На Орлов мост се материализира и стремежът на ДАНСwithme към представителност (по отношение на цяла България), като за доказателство служат надписите по асфалта, които събират всички български градове „тук”.

От друга страна, като входна точка Орлов мост в чисто всекидневен аспект е оживено, динамично и разпознаваемо място, което служи като ориентир, но и за срещи, като характерни в това отношение са кооперацията „Царевец” и езерото „Ариана”. В допълнение, това е един от най-силно натоварените пътни възли – важна характеристика в контекста на трафика, който беше обсъден по-горе.

Значимо наследство на мястото е свързано със зелените протести от юни 2012 г., когато кръстовището е блокирано, въпреки разпорежданията на полицията, и възникват конфликти. Този протест е разчитан по разнообразни начини в общественото пространство – от елитарен „екотероризъм” до справедливо противопоставяне на олигархичните интереси в името на общото ни благо – природата. При всички положения обаче логиката му на действие е отвоюване на важно градско пространство, чрез чиято употреба да се наруши ритъмът на града, за да се представят искания за промяна. Най-„пресният” спомен на Орлов мост пък е насилието, което белязва пространството през месец февруари 2013 г. и в следствие на което тогавашното правителство подава оставка. Показателен е фактът, че придобили слава на февруарските протести фигури основават политическо движение, наречено „Орлов мост”. По време на летните протести движението се преобразува в „Народна партия”[18], с която обаче „летните протестиращи” не се асоциират. Общественото въображение свързва февруарския протест основно със социални искания, тъй като той започва като реакция на високите сметки за ток и подема искания като борба с монополите (с искания за национализация на ЕРП) и социална справедливост. Тук се разгръща и диалектиката между юни и февруари – едни настояват на континуитета, други – на прекъсването. В този смисъл и мястото се употребява по различен начин – докато през февруари „Орлов мост” е символ на насилието, летният протест (поне до ”Нощта на белия автобус”, когато е проявена и първата полицейска агресия) настоява на мирната си същност и превръща пространството в място за забавление (заради което търпи сериозни критики) и в място за дебат. В социалното въображение на Орлов мост от февруари остава „кръв по паважа”, а на Орлов мост от юни – детски рисунки (без в това да бъде влаган какъвто и да било ценностен оттенък). Докато зимните протести са обвинявани за революционния си и агресивен подход, летните са обвинявани в липсата му и в прекомерния си пацифизъм. Обяснение в тази посока може да се търси в настояването на мирния характер, но и във факта, че полицията е тази, която реално блокира движението (преди протестиращите да стигнат съответното кръстовище), с което иззема прерогативите на бунта и „вкарва в руслото” всички протестни действия. Така демонстрацията на отнемане на власт се връща реципрочно – ако протестиращите претендират да отнемат на властта правото да решава бъдещето (същностната нейна характеристика), властта отнема на протеста правото да блокира движението по неудобен начин (то е отклонявано още от предишните кръстовища, за да се създаде минимално неудобство), което пък е неговият специфичен механизъм. В този смисъл действията на полицията (като проводник на властта) отнемат и видимостта на протеста, доколкото тя е обвързана именно с нарушаването на обичайния режим на града. Дори прекратяването на блокадата (напр. на „Орлов мост” в късните вечерни часове) е решавано от полицията – действие, прието от протестиращите в името на запазването на неагресивния протест. От друга страна, „добрият тон” между полиция и протестиращи[19] може да бъде интерпретиран и в перспективата на солидарност и реципрочност – липсата на насилие от страна на протестиращите блокира насилствените методи на полицията и обратно. 

Една от важните особености по отношение на мирната употреба на пространството обаче е свързана с превръщането на площада в място за дебат.  Усвояването на града от протестиращите граждани е свързано с овластяването им в контекста на интерпретацията на Д. Харви на понятието на Льофевр за правото на град. Харви извежда като основно човешко право да промениш себе си, променяйки града си[20]. Усвояването на градско пространство от страна на ДАНСwithme представлява заявка за участие в решенията за собствения си живот като част от съдбата на държавата. В тази перспектива протестът от лятото на 2013 г. е виждан като наследник на протеста от зимата, който успява да постигне оставката на предишното правителство, в един цялостен процес на овластяване на гражданството. Зимните събития са използвани и като легитимационен, и като мотивационен ресурс (едновременно настояване, че протестът има право и че начинанието ще успее). Въпреки коментираните вече разлики между двата протеста в общественото съзнание, има и нишки на континуитет, които някои от протестиращите изтъкват. На първо място, това  са антиолигархичните настроения, кореспондиращи с исканията за ограничаване на монополите. От друга страна, и на двата протеста е силно обсъждана темата за нов изборен кодекс в контекста на промяна на „правилата на играта” и липсата на желана алтернатива пред гласоподавателите. Най-важно остава настояването на промяна вместо подмяна, което също може да бъде интерпретирано като стремеж към продължение на започнатото през февруари (революционната смяна на правителството е приета по-скоро като подмяна, а не като истинска промяна).

Протестиращите се стремят към упражняване на граждански контрол (върху решенията на властимащите), но и към пряко участие във вземането на решения чрез провеждане на обществен дебат на открито. В контекста на концепцията, че пространствените взаимоотношения отразяват социалните взаимоотношения и социалните процедури[21], пл. „Орлов мост” се превръща в сцена на една инициатива, компенсираща дефицита на гражданско участие – провеждането на ежедневна асамблея, на която да бъдат обсъждани исканията на протеста (напр. в кутия се събират предложенията за промени в изборния кодекс; ежедневно се води протокол на постъпилите конкретни предложения във всички сфери на политическия живот), формите на протестиране, както и по-значими теми като социална справедливост, воля за гражданска активност и самоорганизация, както и по-радикални искания за смяна на системата (транспарантът в центъра й гласи „проблемът не е в хората, а в системата”). Като формат на пряката демокрация, асамблеята настоява на хоризонталност, равнопоставеност на мненията и консенсусно взимане на решения. В този смисъл ежедневната асамблея обогатява и радикализира паметта на мястото – през 2013 г. към нея е добавена микрореализация на агората – участие на всеки гражданин във взимането на решения всеки ден (в противовес на гласуването през 4 години).

 

„Цариградско шосе“

 

Бих искала да откроя още едно пространство, макар то да не е постоянна част от маршрута на протестното шествие от самото му начало – бул. „Цариградско шосе” (в частта му между „Орлов мост” и хотел „Плиска”). От една страна, протестната обиколка продължава по „Цариградско шосе” в момент, когато се търси разнообразяване на маршрутите. Една от причините за избор на именно тази артерия е вече споменатият стремеж да се избират натоварени с трафик места, за да протестът става по-забележим. От друга страна, физическите характеристики на булеварда (възвишението над бул. „П. К. Яворов”, чийто значителен наклон дава видимост и в двете посоки) позволяват създаване на визуална представа за броя протестиращи. Видимостта консолидира общността на чисто емоционален принцип: визуалният контакт прави цялото осезаемо, а преживяването му – лично и ангажирано. На фона на сериозните разминавания между цифрите, обявявани от полиция и протестиращи, „птичият поглед” позволява преброяване, което засилва едновременно усещането за онеправданост (от значително по-големия видим брой хора, отколкото твърди властта) и самочувствие за представителност. В този смисъл неслучайно оттам преминава едно от най-многобройните шествия на ДАНСwithme.

Донякъде изборът на „Цариградско шосе” като част от маршрута също отпраща към минали протести – тези от 90-та и 97-ма, в които хората се събират спонтанно по кварталите и шестват до центъра. Има обаче една значителна разлика – докато през 90-та/97-ма хората са идвали спонтанно от кварталите към центъра, за да изразят недоволството си, през 2013-та протестът тръгва от сърцето на София (както видяхме, от самият властови център) към периферията. Донякъде разликата в движението може да бъде аргумент в полза на критиката на протеста, която изтъква неговата елитарност (твърдение, което вече разгледах във връзка с метафората за „жълтите павета”). Протестиращите излизат от центъра, за да отидат при другите и да ги включват в събитията, привличайки ги на своя страна. Този жест обаче може да бъде разчетен и като децентрализация на протеста – както са подбуждани да се включват различни градове, така и в рамките на София протестът може да се децентрализира към кварталите/ периферията на града.

 

Други места в града

 

Останалите точки от маршрутите няма да анализирам подробно, тъй като ги смятам за второстепенни. Различните промени в маршрутите са ситуационни и не успяват да създадат разпознаваеми и значещи места. Усилията по разнообразяване на маршрута могат да бъдат разчетени в перспективата на излизане от всекидневното, доколкото самото протестно шествие ДАНСwithme е овсекидневено и нормализирано[22] (заради самата си ежедневна повтаряемост, но и чрез всекидневни практики като сутрешно кафе, среща с приятели и дори създаването на „календар” на протеста чрез церемониално отброяване). Зад тези решения можем също да търсим съпротивителни тактики (основно срещу силния полицейски контрол), демонстрация на креативност, доказателство за готовността за смяна не само на маршрута, но и на характера на протеста (напр. възприемане на по-агресивни действия, към които част от протестиращите апелират от самото начало).

От друга страна, голяма част от протестиращите не продължават по 7-километровата обиколка на партийните централи. Ако следваме коментираната вече теза на Дичев, че шествието предявява претенция към местата, които обикаля, шестването между партийните централи може да се тълкува като заявка за контрол на гражданите над партийните действия, имайки предвид, че става дума за парламентарно представените партии (макар често една от четирите парламентарни партии – ГЕРБ – да липсва). Отказът от шестване обаче означава отказ от партийно обвързване (било то и негативно), а и отричане на партийната представителност. Известна част от протестиращите не се асоциират с никоя партия и поставят под въпрос самата представителност на съществуващите политически образувания[23].

 

Заключение

 

В заключение на направения преглед бих откроила няколко основни насоки, в които се развива усвояването на градското пространство в рамките на ДАНСwithme. На първо място бих поставила фокуса върху трафика и отвоюването на площадите за хората. Този бунт е насочен не само срещу проблемния трафик (гледната точка на пешеходеца), но и срещу изолацията и индивидуализацията, които придвижването с автомобил предполага. Превръщането на градските площади в паркинги и транспортни възли отнема възможността за заедност и комуникация, а следователно – и на консолидация на каквато и да било общност. В този смисъл протестите са в основата си социализиращи прояви. Веднъж събрали се на откритото, „прозрачно” и общо пространство, протестиращите предявяват желание за участие във вземането на решение като граждани, поставяйки под въпрос представителството и легитимността на управляващите (както на конкретните лица, така и по принцип). Заявката на ДАНСwithme да участва по-директно в политическия процес се вписва в глобалната тенденция на криза на представителството и стремеж за „сваляне” на властта на все по-ниско ниво – тенденция, развиваща се както в рамките на властта (чрез децентрализацията и концепцията за секторните публични политики като контрапункт на общата държавна политика), така и  в рамките на социалните движения, борещи се за пряка демокрация. Една от най-големите промени в сравнение с досегашната ни представа за протест и преследване на революционни искания е настояването на мирния процес. Докато в миналото пролятата кръв е неизбежна и разбирана като основен показател за „сериозността” на даден протест (напр. в медиите винаги се говори за брой умрели и/или пострадали), днес залогът е друг. Революционната промяна няма да бъде постигната чрез насилие, а чрез социална трансформация, постигана както чрез дебат, така и чрез изкуство и забавление. Остава отворен въпросът доколко тази промяна наистина е революционна и доколко „новият” подход може да се намеси ефективно и да удържи собствените си позиции в сблъсъка със статуквото и „старата” сериозна политика.

 

 

Библиография

 

1. Заглавия на български език

Антонов, С. БСП, ДПС, ГЕРБ и Атака - булки на мафията (протестът в снимки), OFFNews, 24 юни 2013, http://offnews.bg/news/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F_1/%D0%91%D0%A1%D0%9F-%D0%94%D0%9F%D0%A1-%D0%93%D0%95%D0%A0%D0%91-%D0%B8-%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%B0-%D0%B1%D1%83%D0%BB%D0%BA%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B2-%D1%81%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%BA%D0%B8_211177.html [последно посетен на 07.06.2014]

Дичев, И. Градът като протестна медия, сп. Семинар БГ, бр. 10В, 2013, http://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy10b/item/414-gradat-kato-protestna-media.html [последно посетен на 01.06.20104]

Иванов, К. Жълтите павета не са България, в-к „Дума”, 29 юни 2013, http://www.duma.bg/node/57370  [последно посетен на 01.06.2014]

Нора, П. (под рък.) Места на памет, т. I От републиката до нацията, Дом на науките за човека и обществото, София, 2004

Спахийски, Е. Битът убива протеста – в: Смилов, Д., Л. Вайсова,  #Протестът. Анализи и позиции в българската преса – лято 2013, ФХСИ/Изток-Запад, София, 2013, стр. 347-350

Станоева, Е. Строежът на социалистическия град: егалитаризъм или монументализъм?, сп. Критика и хуманизъм, кн. 42, бр. 1-2/2013, стр. 55-94

Станоева, Е. Централният градски площад като легитимационен ресурс: Пл. „Девети септември” в социалистическия център на София, сп. Критика и хуманизъм, кн. 33/2010, стр. 111-138

Якимова, М. „Тази стара политическа въжеиграчка, нашата столица”: градът на трафика, градът на протеста, сп. Критика и хуманизъм, кн.42, бр. 1-2/2013

 

2. Заглавия на английски език

Harvey, D. The Right to the City, New Left Review 53, September-October 2008, http://newleftreview.org/?view=2740 [последно посетен на 07.06.2014]

Jarosinski, E. Architectural Symbolism and the Rhetoric of Transparency. A Berlin Ghost Story, Journal of Urban History, Vol. 29, No 1, November 2002, p. 62-77

Lefebvre, H. The Production of Space, Blackwell, Oxford, 1991

Muggleton D., R. Weinzierl The Post-Subcultures Reader, Berg, Oxford, 2003

Plevris, K. The Spatiality of Social Mobilizations in Greece during the Crisis Period, доклад от конференция Rebellion and Protest from Maribor to Taksim. Social Movements in the Balkans, Грац, Австрия, 2013 г.

 

 



[1] Според формулировката на П. Нора за „средища на паметта”. Вж. Нора, П. (под рък.) Места на памет, т. I От републиката до нацията, Дом на науките за човека и обществото, София, 2004, стр. 35

[2] Вж. Lefebvre, A. The Production of Space, Blackwell, Oxford, 1991

[3] За повече информация за сложния и променлив процес на преустройство и преозначаване на централните столични части вж. Станоева, Е. Строежът на социалистическия град: егалитаризъм или монументализъм?, сп. Критика и хуманизъм, кн. 42, бр. 1-2/2013, стр. 55-94

[4] Термините социалистически и комунистически тук са използвани като синоними във връзка с популярната им употреба  по този начин както в началото на 90-те години, така и днес.

[5] Jarosinski, E. Architectural Symbolism and the Rhetoric of Transparency. A Berlin Ghost Story, Journal of Urban History, Vol. 29, No 1, November 2002, стр. 62 и сл.

[6] Станоева, Е. Централният градски площад като легитимационен ресурс: Пл. „Девети септември” в социалистическия център на София, сп. Критика и хуманизъм, кн. 33/2010

[7] Вж. Якимова М. „Тази стара политическа въжеиграчка, нашата столица”: градът на трафика, градът на протеста, сп. Критика и хуманизъм, кн. 42, бр. 1-2/2013, стр. 276 и сл.

[8] Пак там, стр. 274-5

[9] Диалогичната форма е видима в множеството обръщения в транспарантите и плакатите, напр. „Орешарски, върви си!“ или „Не съм платен, мразя ви безплатно“.

[10] Станоева, Е. Централният градски площад като легитимационен ресурс: Пл. „Девети септември” в социалистическия център на София, сп. Критика и хуманизъм, кн. 33/2010, стр. 111

[11] Дичев И. Градът като протестна медия, сп. Семинар БГ, бр. 10В, http://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy10b/item/414-gradat-kato-protestna-media.html [последно посетен на 01.06.20104]

[12] Вж. напр. публикацията на К. Иванов във в-к „Дума” Жълтите павета не са България, http://www.duma.bg/node/57370 [последно посетен на 01.06.2014]

[13] Muggleton D., R. Weinzierl The Post-Subcultures Reader, Berg, Oxford, 2003, стр. 75 и сл.

[15] Вж. Дичев И. Градът като протестна медия, сп. Семинар БГ, бр. 10В, http://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy10b/item/414-gradat-kato-protestna-media.html [последно посетен на 01.06.20104]

[16] Вж. снимката от в-к „Стандарт” http://paper.standartnews.com/images/articles/orig_455030_bg.jpg [последно посетен на 07.06.2014]

[17] Вж. фейсбук страницата на инициативата на https://www.facebook.com/events/159935507524725/?ref=notif&notif_t=plan_user_invited [последно посетен на 02.06.2014]

[18] Показателно за преплитането на политическите линии е обявяването на десни приоритети на тази нова партия, въпреки привидно традиционната лява реторика на февруарския протест. Може би тук се крие и обяснението защо новата партия не получава силна подкрепа нито от зимните, нито от летните протестиращи и остава напълно маргинална.

[19] Като доказателство за разбирателството могат да послужат инициативите за снабдяване на охраняващите полицаи с вода по време на шествието, подаряването на цветя от страна на протестиращи или акцията „Целуни полицай, усмихни го” в деня след „Нощта на белия автобус”.

[20] Harvey, D. The Right to the City, New Left Review 53, September-October 2008, http://newleftreview.org/?view=2740 [последно посетен на 07.06.2014]

[21] Plevris, K. The Spatiality of Social Mobilizations in Greece during the Crisis Period, доклад от конференция “Rebellion and Protest from Maribor to Taksim. Social Movements in the Balkans”, проведена в Грац, Австрия през декември 2013 г.

[22] Вж. напр. Спахийски, Е. Битът убива протеста – в: Смилов, Д., Л. Вайсова,  #Протестът. Анализи и позиции в българската преса – лято 2013, ФХСИ/Изток-Запад, София, 2013, стр. 347-350

За проекта
Архив на проекта
Вход:
Потребителско име
Парола за достъп
Тагове