Facebook Logo
Проекти | Градски изследвания: интердисциплинарни изследвания за млади учени | Студентски предизвикателства
Реферат на "Сладкарницата" от Константин Константинов
Автор: Вероника Димитрова
Дата: 2015-03-25

Изготвил: Стефан Пенев

В есето на Константин Константинов е разгледан един период от историята на София, който е характерен с бурното развитие на културния живот на столичани. Това е столицата, преминала вече през първите стъпки на създаване на основните институции след Освобождението и поела устремено по един нелек път за изграждане на европейският си облик, защото, както самият автор казва: „Историята не търпи празнини, загубата на време трябва да се навакса, закъснелият бърза да настигне другите, макар и куцайки.”[1] Времевия период, за който става въпрос обхваща първата половина на ХХ век, до Втората сетовна война.

Като цяло това произведение е едно повествователно описание на две от основните публични места,  станали притегателни центрове за онази прослойка от софийското население, която е двигателя на духовния живот в града – интелигенцията, както и описание на отделните действащи лица от тази група хора. Тези две места събирали на едно място и по едно време, в продължение на дълги години десетки от най-будните умове на страната ни – писатели, хора на изкуствата, учени.

Първото място което е и основното разглеждано в текста е сладкарница „Цар Освободител”, която се е намирала на ъгъла на улиците „Г. С. Раковски” и „Граф Игнатиев”, непосредствено до руската църква „Св. Николай”. Тя се е помещавала в партерния етаж на къщата на видният български предприемач Иван Балабанов, която вече не съществува. Първата културно-обществена употреба на това помещение обаче била като изложбено пространство. През 1907 г бояджията Тръпко Василев уредил там своята първа художествена изложба. Помещението, което преди това е било най-вероятно склад, имало неугледен вид, с амбалажна хартия по витрините и неотоплявано. За да привлече любопитни граждани, които да оценят творчеството му, художникът поставил обявление до вратата на помещението. Три години по-късно Тръпко Василев открил първата зала за художесвени изложби в София на улица Аксаков, давайки поле за изява на множество свои колеги в следващите години.

             В 1908 г. помещението на улица „Цар Освободител” било взето от македонецът Коста Стоянов, който го преобразувал в сладкарница „Цар Освободител”. В онези години, когато творците – писатели, художници, артисти, все още нямали обособено от държавата място, на което да се събират и изявяват, за тази задача били използвани някои заведения – кафенета, сладкарници ресторанти. Тези заведения се превърнали в места, където творците се срещали, за да споделят новини,а понякога и да уточнят творческите си планове. В тях се раждали идеи, стихове или рисунка, а понякога кипели и страсти[2].

Още през 1909 г. сладкарница „Цар Освободител” станала притегателен център и неофициален клуб на някои поети, писатели, художници, артисти, професори, общественици и журналисти.  С течение на времето започнали да се оформят отделни групички  - кои със сходни интереси, кои с близки идейни схващания. Повечето редовни посетители, можело да бъдат видяни на обичайни места в заведението. Така например, комунистите си имали определена маса в долното отделение, в горното до огледалото седели младите писатели, поети и художници. Пак в горното отделение седял и композитора Добри Христов. В долната част на сладкарницата можели да се видят и Д. Б. Митов, както и професор Александър Балабанов, който обикновенно бил в компанията на някое хубаво момиче. До прозорците откъм Раковска седяли сътрудниците на литературното списание Златорог. Пак там около 1928-1929 г можело да бъдат видяни редовно Елин Пелин, професор Асен Златаров и Асен Белковски, които били увлечени по радиоприемане и водели там задълбочени разговори по повод тази нова технология, обменяйки опит помежду си. В тази част на сладкарницата седял, обикновенно мълчаливо и Йордан Йовков. В една от ложите се разполагали художника Сирак Скитник с жена си, Борис Денев, Маша и Дечко Узунови и други. Една-две маси се заемали от земеделски лидери. Долу до тезгяха обикновенно седели офицери. Имало и маси, на които обикновенно сядали случайни хора, като например масите до витрината откъм булеварда, където често можело да се наблюдават дами, седнали там с цел да гледат хората навън и на свой ред те да бъдат гледани, хора от провинцията дошли да видят с очите си цвета на столичния елит, или такива седнали да уредят някаква делова работа. Често сядали и репортери от вестниците с цел да интервюират някоя знаменитост. Намирали се и такива общителни личности, които обикаляли непрекъснато между масите като Добри Немиров, който бил постоянно присъствие и се явявал едва ли не като домакин,  поета Сергей Румянцев, Коста Тодоров, който обичал да рецитира стихове там и писателя Рачо Стоянов.

В сладкарницата можело също така да бъдат видяни и някои представители на чуждестранната интелигенция като например френският професор Жорж Ато, написал „Панорама на българската литература”, италианският професор Енрико Дамяни, югославският критик д-р Никола Миркович и други. Това място обаче, с неговия пъстър свят понякога ставало и арена на агитация и вербуване.

 Пъстрото множество от различни типажи давало богата илюстрация на столичния културен живот. Авторът казва: „Такава беше приблизително картината на тоя жив, неспокоен свят, която представяше може би най-интересният от различните образи на нацията с неизбежните последователни промени”[3].

Добре се вижда, как това знаково място постепенно се оформяло от обществено заведение в един задушевен приятелски кръг на най-висшата духовна прослойка на модерна София – интелектуалците. То било за тях не само поле за изява, срещи и взаимодействие, а им осигурявало и един специален домашен уют. Авторът казва: „Тук всичко беше някак свое, домашно привично: можеше да поседиш, без да поръчваш нещо, да оставиш бележка за някой приятел, дори да вземеш – до вечерта – няколко лева в заем от бай Иван..... беше не само приятно като оазис, но и успокояващо от усещането на някакъв общ, едва доловим, но плътен и сигурен ритъм”[4].

Един съществен принос на сладкарницата за културата на България въобще, е че там изгрели, черпейки идеи и вдъхновение от себеподобните си някои важни за страната ни творци. Един от тях е Иван Милев, големият български художник, който по невероятен начин преплита народния фолклор със живописта. Вижда се и отворения обмен на идеи между творците на различните изкуства.

Автора окачествява хората, събиращи се там като „културни водачи”, които бидейки извадени един ден от полумрака на времето биха дали поле за невероятни изследвания. Той възкликва: „...какъв неоценим материал ще представят земните съществувания на тия редки мъже и жени, посеяни сред нас, като пратеници от бъдещо време сред един закъснял народ! В това е нашата днешна утеха и голямата цена на техния собствен живот”[5].

Второто емблематично място за столицата, между двете световни войни, описано от Константн Константинов е „Домът на изкуствата и печата”. Сградата му се намирала на улица „Раковски” №141, на ъгъла с „Граф Игнатиев” (в източния край на днешния площад Славейков) и била закупена с дарения от спонсори, както и лични заеми на някои от инициаторите на това дело, без никаква държавна помощ. Той се появил в следствие на това, че в годините преди създаването му, макар и да имало вече създадени съюзи на писатели, художници, артисти и журналисти, те все още нямали свои помещения, в които да правят своите събрания, изяви и други потребни им творчески дейности. Основна цел на домът била, както казва автора, да бъде: „..сграда която да прибере организациите и членовете на тия организации за художествено творчество, сграда която да бъде тяхна собственост, дето ще се настанят канцелариите, и което е още по-важно, ще се създадат условия за опознаване и съгласуване на общи акции, че дори и обща културна политика в страната”[6].

Домът на изкуствата и печата се явявал нещо като филиал на сладкарница „Цар Освободител”, с тази разлика, че ако сладкарницата била неофициалния клуб на интелектуалците той бил основния такъв, и през него също преминал голяма част от културния живот на столицата в междувоенния период. В него се уреждали срещи и събрания на творците, вокални и инструментални концерти, сказки, камерни литературни четения. Там се родил българския литературен ПЕН-клуб. Създадена била и школа по танци. Домът функционирал, като затворена общност за нуждите на творците. Организирали се и светски събития, в които срещу сериозен членски внос били допускани и външни лица, с цел събиране средства за връщане на заемите за закупуването му. Два пъти в годината домът уреждал и доста грандиозни балове, на които се изявявал успешно оркестър сформиран от негови членове. Организиран бил и тържествен „Ден на изкуствата”, който бил първият народен празник от подобен род. На този ден се пеело, рецитирало, продавали се ръчно изработени картички, устройвала се лотария и бал с различни изненади.

            Освен творчески клуб домът притежавал и задушевната обстановка на истински дом. Вечерно време неговите членове се събирали за непринудени разговори, вечери, да посвирят и попеят.

В текста виждаме още едно място, на което се откроява частна инициатива с голяма стойност за българското изкуство. На улица Дондуков, над сладкарница „Охрид”, която също е била „свърталище на интелигентите – социлисти и демократи”[7] в един салон на келнеро-готварския съюз, който бил не особено голям и поддържан, през 1930 г се състоял пробния спектакъл на балерината Мария Димова. Там изгряла звездата на нейният спектакъл „Нестинарка”, изпълнен с магически елементи от българския фолклор и драма преплетени в невероятен синтез и завладяващи сетивата. Според автора Мария Димова е създателят на българската хореография и „в нейното дело националното се превръща в общочовешко”[8]. Димова станала също един от редовните посетители на сладкарница „Цар Освободител”, където обсъждала разпалено творческите си планове.

Тук се споменава мимоходом и друго интересно място в столицата – това, на което се е помещавал първият радиопредавател. Той бил оранизиран в няколко стаички на улица Бенковски и се наричал „Родно радио”. Това била поредната иновационна частна инициатива, която обаче по-късно прераснала в държавното „Радио София”, което се настанило на улиците „Бенковски” и „Московска”. Отбелязано е също и мястото, на което била създадена първата частна художествена галерия в страната – тази на Тръпко Василев, която се намирала в сграда на ъгъла на улиците „Аксаков” и „Шести септември”.

В тези няколко емблематични центрове на българския духовен живот между войните виждаме една позитивна обща тенденция в културните среди на тогавашната столица. Желанието за обединяване на усилията за развиване на творческите процеси, колкото и да е било слабо подкрепяно от държавата е намерило свой двигател в личната инициатива на самите творци. Те не само се самоорганизират, но в повечето случаи и сами осигуряват средства за своите изяви, оставили дълбока следа в културната памет на нацията. Сладкарница „Цар Освободител” и „Домът на изкуствата и печата” са средища на най-видните ни ерудити от тази епоха, където сплотената обстановка мотивира и генерира раждането на големи идеи, освен това те отразяват всички културни и политически събития случили се в периода между войните. Съществени за историята и паметта на града са и другите няколко, накратко изброени в текста места: галерията и изложбата на Тръпко Василев, който пръв организира художествена галерия в столицата, и то с лични средства; първото българско радио – отново иницирано от група ентусиасти; „салонът”, в който се ражда спектакъла – синтез на всички български изкуства „Нестинарка”, формиращ българската хореография.

Разглежданото произведение на Константин Константинов е ценно наследство за нас, описващо тези „институции” в българската културна история, и предаващо ни по забележителен начин тяхната атмосфера. В наши дни повечето от представените места не могат да бъдат видяни, тъй като дори чисто физически те вече не съществуват – сградата на сладкарницата е съборена в края на 70-те години, а тази на „Домът на изкуствата и печата” е разрушена при бомбардировките на София през Втората световна война. Те са оставили обаче едно богато наследство, непреходно и величаво, което носи славата на онзи важен период на съзидание.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

 

Константинов 1976: Константинов, К. „Сладкарницата”. – Път през годините. С., 1976

 

СОФИЯ 2000-2015: СОФИЯ – 127 години столица, 2000-2015    http://www.sofia.bg/history.asp?ime=blank&title=%D1%CE%D4%C8%DF%20-%20127%20%E3%EE%E4%E8%ED%E8%20%F1%F2%EE%EB%E8%F6%E0&fail=&lines=1251&nxt=1&update=all

 

Белчев 2014: Белчев, Георги. София някога и сега”. Стара София, 31.03.2014 г. http://stara-sofia.blogspot.com/2014_03_01_archive.html

 



[1] Константинов, 1976 с. 115

[2] СОФИЯ 2000-2015

[3] Константинов 1976 с.113

[4] Пак там, с.111

[5] Пак там, с.115

[6] Пак там, с.150

[7] Белчев, 2014

[8] Константинов 1976, с.144

За проекта
Архив на проекта
Вход:
Потребителско име
Парола за достъп
Тагове