Facebook Logo
Проекти | Градски изследвания: интердисциплинарни изследвания за млади учени | Студентски предизвикателства
Реферат на "Сладкарницата" от Константин Константинов
Автор: Вероника Димитрова
Дата: 2015-03-25

Изготвил: Марина Атанасова

Есето „Сладкарницата“ на Константин Константинов представя една „пъстра филмова лента“ за градския живот на стара София (първата половина на ХХв.), като, освен с историческите факти за публичните градски пространства, ни запознава и с личностни характеристики и любопитни факти от живота и творчеството на част от духовния елит на столицата, на който се дължи културната обагреност на тези пространства и утвърждаването им като места на социални контакти и средища на градския обществен живот.

За да анализирамтези места като пример за публични градски пространства и начините на тяхното възникване и утвърждаване, първо се опитах да отговоря на въпроса какво представляват те или какво ги прави такива. В този смисъл публичните пространства са, разбира се, места за срещи и дискусии, но по-конкретно те са такива „със способността си да привличат и да приютяват широк спектър от човешки изяви и дейности, които взаимно се подкрепят и обогатяват[1].Това са места за среща на идеи, които предоставят възможността за информационен и културен обмен. До началото на двадесетото столетие основното градско пространство с подобна функционална насоченост е Градската градина. Тя се превръща в социален и културен център на града като място за разходка, дискусии, провеждане на различни градински празненства, чествания и паради, от една страна, и като място за изява на различни изкуства – изложби, концерти, спектакли, от друга.

От есето на К. Константинов разбираме за първата художествена изложба в града през 1907г. на бояджията Тръпко Василев, известен по-късно като „Тръпчето“. Той е останал в историята на българското изобразително изкуство като първият собственик на постоянна художествена галерия, основана 1910г. на ул. „Аксаков“ до ъгъла на пресечката й с ул. „Шести септември“. Както свидетелства текстът, тази галерия подарява на общността множество „празници на истинското изкуство“, вследствие на което се утвърждава като основно средище за социални контакти и културен обмен.

По аналогичен път историческо събитие за българското изкуство от първото десетилетие на ХХв. е и построяването на Народния театър (1907),който става място за срещи и контакти и утвърждава в допълнение по-общото пространство на Градската градина като обществен център на градския живот.

Същото е валидно,в не по-малка степен и с не по-малка значимост,за построеното по същото време градско казино, което е най-голямото светско заведение за времето си, отново с организираните в неговия салон политически и културни мероприятия и забави; заведения – гостилница, бирария и кафе-сладкарница.

Не би бил неудачен паралелът между градското казино и кафе-сладкарницата „Цар Освободител“, за която пише К. Константинов – на ъгъла на бул. „Цар Освободител“ и ул. „Г.С.Раковски“, открита 1908г. от македонеца Коста Стоянов. Паралелът е уместен доколкото и двете са затворено публично пространство, което приютява българския елит (но не само!) и осигурява място за споделяне и обсъждане на идеи и интереси, и запрекарване на свободното време.Сладкарницата се утвърждава като духовен център с изявена културна функция защото събира широк спектър от посетители – от хората на всички изкуства, политически дейци, професори, общественици и журналисти до обикновени граждани и, както става ясно от текста, „отразява напълно всичките политически и културни събития в сраната[2]. Сред посетителите на „Цар Освободител“ са авторите,останали в историята ни като едни от най-големите творци на България:художниците Сирак Скитник, Иван Мърквичка и Дечко Узунов, писателите Йордан Йовков, Елин Пелин, Асен Разцветников, Рачо Стоянов, Димитър Повързачов, Николай Лилиев, Дора Габе, Елисавета Багряна. Сладкарницата посещават и още много други именити българи, политици, общественици и хора на изкуството. В този смисъл „Цар Освободител“ не само отразява публичния и културен живот на столицата, а и на страната, но е и мястото, където този живот се „сътворява“ и възпроизвежда във времето, когато „процесът на възстановяване, на възраждане, на разцъфтяване, започнал след 1918 г., разкрива големите възможности във всички духовни дейности на българина[3].В сладкарницата се осъществяват много контакти и обмен, които влияят на сътрудничеството между културните дейци и тяхната дейност/ проекти (списания, различни издания, изложби, мероприятия и т.н.). В помещението се случват и оживени обсъждания на радиолюбителите Елин Пелин, Асен Златаров и Асен Белковски, които са едни от създателите на частната инициатива „Родно радио“, помещаваща се в няколко стаички на ул. „Бенковски“.Именно „Родно радио“ впоследствие се превръща в държавно „Радио София“, което се настанява в голямо здание на ъгъла на ул. „Бенковски“и ул. „Московска“ и по този начин оказва съществено влияние върху паметта за обществено значими места в града.

Предвид гореописаното, не би било неуместно да кажем, че сладкарницата е духовен център, в който се гради историята. Тя не е само социално средище, а място, както Константинов пише, където „всеки от това пъстро общество се чувствуваше тук като член на някакво голямо семейство[4]“. Семейство, съставено от културни водачи. Затова,важно да се подчертае от гледна точка на градската памет, е ключовото разположение на сладкарницата „Цар Освободител“ в историческия център на столицата, на едноименния булевард, който е гръбнак на обществения живот, свързващ основни държавни институции. Така също и символичното присъствие на сладкарницата като съставна част на този гръбнак, като духовна институция на културата.

Важен извод, който следва да се направи тук, е, че публичните пространства се оформят и утвърждават като места за социални контакти през две основни и взаимно преплитащи се линии. От една страна, това са места за забавление и прекарване на свободното време, белег на светския живот, на живота в града. От друга страна, те са места на културата, на културните практики и културното изразяване.

Не е трудно да се забележи, че цитираните досега места възникват по сравнително едно и също време, в период от няколко години, в центъра на града. От нееднократното сравнение на описаните в есето на Константинов места –средоточия на обществения живот, с „убежище“, може да се направи изводът за недостига и потребността от такива социални и културни центрове в началото на ХХв. Това свидетелства за процес наразвитие на различни интелектуални практики, както и на разцвет на различните видове изкуство в столицата по това време, което от своя страна, е белег за развитието на София като модерен европейски град.

Прави впечатление, че художествената галерия на Тръпко Василев, кафе-сладкарницата „Цар Oсвободител“ и „Дом на изкуствата и печата“, описани в текста на Константинов, а така и мимоходом споменатото „Родно радио“,са следствие на частна инициатива. Това са свидетелстваза живостта и движещата сила на социалните практики и „жаждата“ за културно изразяване, които чрез своите „изразители“ превръщат публичниградски пространства в местана социални контакти и така осигуряват възможност за протичане на културнисъбития, характеризиращиградския живот на София.

Понятието за „култура“ не е еднозначно и подлежи на разнообразно тълкуване. В контекста на културния живот на града, макар в различна степен, то се свързва с изкуството и се обединява от идеята за него – чрез различни негови прояви и интелектуални дейности. Що се отнася до обживяването и посетителите на местата на социални контакти, най-грубо казано би могло да се направи разделение между творци и любители или консуматори на изкуството.

Това разделение е важно доколкото обяснява възникването на едно ново по рода си и голямо по значимостта си културно средище в столичния град – създадения през 1920г. „Дом на изкуствата“, по-късно „Дом на изкуствата и печата“. Той е следствие на по-специализирания интерес и професионалната ангажираност към изкуството, както и на необходимостта от специализиранообществено място за „организациите и членовете на тия организации за художествено творчество“. Домът е частна инициатива – предшественик на днешните частни клубове. По своята функционална насоченост той много прилича на Градското казино, с тази разлика, че в основата на замисъла му не стои икономическа печалба, а интелектуална кауза. Домът се създава с личен заем на няколко интелектуалци (Сирак Скитник, Коста Стоянов, П.П. Морозов, Д-р Казаков и други), начело с артиста от Народния театър Стефан Киров, чиято идея и цел е сградата да бъде собственост на тези организации, където „да се създадат условия за опознаване и съгласуване на общи акции, че дори и за обща културна политика в страната[5]. По същество Домът се превръща във „филиал“ на сладкарницата „Цар Освободител“, заедно с нейните посетители и атмосфера, където преминава духовният живот на страната в период от почти четвърт век. Собствеността върху сградата способства за постоянното общуване и сближаване между организациите, чийто краен и изключително значим за градския живот резултат е създаването на „духовен център“– представително място на четири интелектуални творчески съюза, осъществяващи всеки своята отделна задача в обхвата на общата инициатива.

В сградата се организират литературни четения и сказки, концерти, уроци по танци, обсъждания и други. Културната функция на мястото е несъмнена, но в най-висока и значима степен се изразява в ежегодната организация и провеждане на празници (карнавален бал и „Ден на изкуствата“), които „биваха истински събития за столицата[6]. Въпреки че не успява да се превърне в традиция, денят на изкуствата е първият народен празник от подобен род, който, без подкрепа (финансова) отдържавата, приобщава гражданитекъм света на изкуствата.

Тук отново следва да се посочи разположението на „Дома на изкуствата и печата“ (на ъгъла на ул. „Г.С.Раковски“ и ул. „Граф Игнатиев“) и връзката му с пл. „П.Р. Славейков” –важно средоточие на публичен живот – и „вчера“, и „днес“.Съществуването на Дома допринася за историческото и културното значение на площада за града и е важно от гледна точка на неговата памет и степента на акумулиране на културния капитал на мястото в течение на времето, и запазването му като пространство на социални контакти, във връзка със съхраняването на културното наследство на столицата и на общността.

За съжаление,сградата на този културен градски център – постижение на  градската интелигенция, е унищожена от бомбардировките през 1944г. и остава „единствено във филмотеката на нашата памет“.Но, ако съдбата на Дома не е плод на индивидуално или колективно решение, то какво е положението с несъществуващата вече постройка, в която се е помествала сладкарницата „Цар Освободител“ и на чието място днес има градинка, без следа от съществуващата някога сграда?Това неизменно поставя въпроса за мястото на обществените центрове на стара София в паметта на града и културното му наследство. Защотоименно тези места представляват материалния израз на културните практики и културната стойност на града. Те са „най-ценното материално наследство на един град[7] и следва да се осигури приемственост между старото и новото, за да се съхрани тази културна стойност и собственият дух на града, който отразява идентичностите и животите на своите граждани, възпроизвеждайки по този начин ритъма на градския живот и днес.

Това е видимо в наблюдавания интегритет на публичното пространство на Градската градина, което, макар и по един профанизиран начин, запазва функционалната насоченост и усещането за елитарност на мястото, обусловени от културните влияния, протичали в пространството. А това се дължи именно на „концентрирани връзки между ценностите, акумулирани в течение на времето[8], което само по себе е показател за изключителното значение на този вид пространсва за съвременната памет на града. От друга страна настъпилите промени в пространството, неговото „свиване“ и изменение на облика му, са пример за едно безотговорно отношение към културното наследство на общността и на града. Пример, който дава основание за разглеждането му като палимпсест, а именно като обект наобновяване, но без съхраняване.

Осезаемо е чувството на болка и съжаление от тази липса на съхранение, от това така лесно забравяне весето на К. Константинов, който сам го нарича разказ от „вчерашния ден“. Вчерашният ден, който е само от вчера, но „не се припомня почти от никого[9]. И действително, стряскащо е свидетелството, че „в годините оттогава досега София се промени тъй бързо, както никога преди това в многовековната си история“.[10] В такъв момент бих казала, че интеграцията между старото и новото в днешния контекст застрашително наподобява по-скоро асимилация и повдига въпроса за отговорността наобщността за постигане на устойчиво развитие и опазване на наследството за бъдещите поколения.

Така в съвременните условия дадените предложения в статията „Градът като палимпсест на примера на гр. София“[11]за визуално възпроизвеждане на обществени сгради и публични пространства от „заровеното“ минало на града, както и експозиция на художествени творби в градска среда, са едно отговорно към утрешния и признателно към миналия ден решение, свързано с паметта на града.Taка например, веднага в съзнанието ми изниква как на мястото на сладкарницата „Цар Освободител“ стои изложена карикатурата на Александър Добринов от 1935г., изобразяваща сто и шест от най-известните й посетители.[12]По този начинтворчеството и имената на „рядко  талантливи българи“ няма да остават „празни звукове“, а ще се облагородява градската среда, като има и познавателен, и образователен характер, и ще спомага за опазването на градската памет чрез сътвореното от тях[13].Защото художествените творби „се превръщат в маркери на пространството и го правят още по-наситено със символичен смисъл[14].

Подобен подход би действал в прекрасна симбиоза с перспективите, които културните маршрути на града предлагат за остойностяване на наследените ценности и устойчивото им управление и опазване. По този начин местата на социални контакти – обществени и духовни центрове на София,като интеграционни пространства между материални и нематериални ценности, между вчера и днес, ще „намерят“ своето устройствено и културно приложение в съвременната памет на града.

Защото „човек без памет е куха хралупа[15].

 

 

Цитирана литература:

 

1. Константинов, К., „Сладкарницата”,– В:Пътуване към върховете.Варна, 1976.

 

2.Тодоров, И., „Градската памет в илюстрованите пощенски картички от края на 19 в. до наши дни”. – В: Културно-историческо наследство на София: проблеми и перспективи. Сердика – Средец – София, Том 5. С., 2010, с. 216-221.

 

3. Димитрова, Е., „Днешният ден на София: уязвимост и жизненост на публичното градско пространство”.  – В: Културно-историческо наследство на София: проблеми и перспективи. Сердика – Средец – София. Сб., Том 5. С., 2010, с. 234-238, 237.

 

4. Георгиева, Д., „Културните маршрути в българския исторически град: случаят София”. – В: Културно-историческо наследство на София: проблеми и перспективи. Сб. Сердика – Средец – София, Том 5. С., 2010, с. 243-248

 

5. Гелева, Р. и Желева-Мартинс, Д., „Градът като палимпсест на примера на гр. София”. – В: Културно-историческо наследство на София: проблеми и перспективи. Сердика – Средец – София. Сб., Том 5. С., 2010, с. 294-298.

 

6. 17.12.2014, Шарш на Александър Добринов,

http://bgart.bg/wp-content/uploads/2013/09/%D0%94%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2.jpg

 



[1]  Димитрова, Е., „Днешният ден на София: уязвимост и жизненост на публичното градско пространство”.  – В: Културно-историческо наследство на София: проблеми и перспективи. Сердика – Средец – София, Том 5. С., 2010, с. 234-238, 237.

 

[2]Константинов, К., „Сладкарницата”, - В: Пътуване към върховете. Варна, 1976, с. 116.

[3]Константинов, К., цит. съч., с.

[4]Константинов, К., цит. съч., с. 111.

[5]Константинов, К., цит. съч., с. 150

[6]Константинов, К., цит. съч., с. 156

[7]Димитрова, Е., цит. съч., с. 235.

[8]Георгиева, Д., „Културните маршрути в българския исторически град: случаят София”. , стр. 244
– В: Културно-историческо наследство на София: проблеми и перспективи. Сердика – Средец – София, Том 5. С., 2010, с. 243-248, 244.

[9]Константинов, К., цит. съч., с. 160

[10] Тодоров, И., „Градската памет в илюстрованите пощенски картички от края на 19 в. до наши дни”. – В: Културно-историческо наследство на София: проблеми и перспективи. Сердика – Средец – София, Том 5. С., 2010, с. 216-221, 219.

[11]Гелева, Р. и Желева-Мартинс, Д., „Градът като палимпсест на примера на гр. София”. – В: Културно-историческо наследство на София: проблеми и перспективи. Сердика – Средец – София, Том 5. С., 2010, с. 294-298.

[13] Тодоров, И., цит. съч., с. 216.

[14] Гелева, Р. и Желева-Мартинс, Д., цит. съч., с. 298.

[15] Петър Увалиев.

За проекта
Архив на проекта
Вход:
Потребителско име
Парола за достъп
Тагове