Facebook Logo
Проекти | Градски изследвания: интердисциплинарни изследвания за млади учени | Студентски предизвикателства
„Трансформации на градската среда – Софийските улици. „Графа“ вчера, днес и утре“
Автор: Вероника Димитрова
Дата: 2015-03-26

Изготвили: Марина Атанасова и Стефан Пенев

Улица „Граф Николай Игнатиев“, известна също като „Граф Игнатиев“ или, както често е назовавана от обитателите на столицата днес, „Графа“, е емблематична софийска улица в централната градска част, която още в миналото е една от най-оживените градски артерии, представляваща продължение на ул. „Цар Калоян“ в южна посока до Перловска река. Улицата носи името на родения в гр. Петербург Граф Николай Павлович Игнатиев (1832-1908г.), който обвързва дипломатическата си дейност с интересите на българския народ, като подпомага както църковната, така и политическата му борба за независимост. Той очертава и границите на България и подписва предварителния мирен договор в Сан Стефано[1].

Улицата дължи своята известност и оживеност на богатата си история и съчетанието на множество функции (транспортна, търговска, административна), които обуславят и културното й, комуникационно и пространствено значение за града. „Граф Игнатиев“ илюстрира срещата на „вчерашния и днешния ден“ на града, която има определяща роля за „утрешния ден“ и развитието и съхранението на културната му идентичност. Поради тази причина нашият екип избра да изследва именно „Графа“, като „се спря“ на отсечката, включваща основните забележителности – символи на пространството: от пресечката с ул. „Солунска“ (пл. „Славейков“) на север до кръстовището на улицата с бул. „Васил Левски“ и бул. „Патриарх Евтимий“ (пл. „Патриарх Евтимий“ – „Попа“) на юг.

 

„Графа“ вчера и днес

Сегашният площад “Славейков” е на мястото, където още през ХVІІ в. се е намирало важно градско кръстовище – площад Кафене баши. Той заемал част от днешния площад и целият квартал до днешния бул. “Витоша” носел това име. Площадът бил украсен с водоскок с мраморни глави на птици. Имало и чешма с изобилна вода, която обаче, не се използувала за пиене, най-вероятно поради факта, че “Крива река”, наричана от населението още “Градската вада”, се надигала извънредно, обикновено напролет, и буйно политайки по нанадолнището навлизала в града откъм улица „Солунска” и наводнявала площад Кафене баши.

На площад „Кафене баши” тогава е имало четири забележителни сгради: кафенето - сборно място за турските градски първенци, кварталната Едрилез джамия която според Т.Г.Влайков се намрала на източната страна на площада пред къщата на П.Р.Славейков (на северната странана днешния площад), Синият конак – къща на турски първенец, и конакът, който е бил турско полицейско управление.

 В навечерието на Освобождението Синият конак бил запален от върлуващите черкезки шайки, а в другия конак бил настанен пансионът на учениците от І софийска мъжка гимназия.  През 1879 г. в Едрилез джамия се настанила първата софийска печатница на Янко С. Ковачев, която е играла ролята на държавна печатница, тъй като в нея се печатали всички държавни разпоредби, книжа и други. В същата година писателят Петко Славейков, премествайки се да живее в София, закупил къща, намираща се зад въпросната джамия. Наскоро след Освобождението площад „Кафене баши” бил разширен и бил заобиколен с едноетажни и двуетажни къщи с градини.  Т.Г.Влайков казва, че къщата на дядо Славейков била „нисичка ала гиздава с много прозорци”, а също, че: „До късна есен прекарваше дядо Славейков в двора си. Побелялата му глава се открояваше между ниските клони, които ронеха почервенелите си и пожълтели листа.”[2] Можем да разберем как е изглеждал интериорът на една елитна столична къща, намирала се в края на 19в. на разглежданата от нас улица, както и как се е обживявал той, от разказа на един съвременник на П. Р. Славейков именно за неговия дом: „Салонът бе украсен с гарнитура меки мебели, закупени, когато Славейков за пръв път стана министър. Но освен на празник, той почти не се употребяваше, минаваше се само през него. В помещенията, в които протичаше живота на семейството, бяха традиционните сандъци и долапи[3].

 

В междувоенния период, когато площадът вече носел името на починалия през 1895г. Петко Славейков, там били построени няколко емблематични сгради, станали впоследствие основни репери в градското пространство, както и многоетажните жилищни кооперации, запазили се и до днес. Сред първите са сградата на Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството, тази на „Алианс Франсез”, както и на Учителската каса.

Сградата на Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството, в която днес се помещава „Столична библиотека”, била построена по проект и под ръководството на архитект Виктория Ангелова (1902-1947). Тя е сред най-представителните нейни проекти, осъществени след спечелен вътрешен конкурс на Министерството през 1926 г., като и днес четвъртата зала (№ 403) носи името „Виктория“, а до входа ѝ паметен надпис припомня на посетителя заслугите на талантливата българска архитектка. Върху цялостния облик на постройката са отразени също творческите виждания на арх. Г. Овчаров и Й. Йорданов.

 

Фасадата на сградата е представителна, вертикално разчленена с голям ред пиластри. Входът е разположен централно в ризалит и оформен от троен мотив чрез апликирани квадратни колони и атика. Разчленен касетъчен корниз завършва петия етаж. Входът на вратите е украсен с три каменни глави и монументална скулптурна композиция от две седящи фигури – жена, олицетворяваща архитектурата, и мъж – строител, с автори М. Иванов, К. Шиваров и Ст. Пейчев. Разработката на интериора носи стиловите белези на сецесиона, като в нея са включени и видимите конструктивни елементи – колони от мраморизиран варовик, и греди с вити декорирани конзоли. Официалното трираменно стълбище е монументално, с парапет в комбинация от камък и месинг. Стените са с мраморна облицовка, вратите също са обрамчени с мрамор, подовите настилки са красиви цветни мозайки. Стъклописите са на Харалампи Тачев, изработени от Ф. Зайлер в Мюнхен. В края на 30-те години тя е достроена с крило, обърнато към ул. “Раковски”.

През периода на комунизма, заради внушителния си вид, който управляващият режим търсел за изразяване на властовите си позиции, сградата помещавала Градския комитет на БКП. Отново поради неоспоримите си архитектурни и естетически достойнства, през 1978 г. тя била обявена за архитектурен паметник на културата. Като Столична библиотека тя функционира от 1990 г. и днес там се помещават също така детският отдел и библиотечното книгохранилище, театър “Възраждане”, медико-стоматологичен център, фирмени и партийни офиси, както и Комисията по търговия и защита на потребителите.

 

www.stara-sofia.complsl.html 13.01.2015

Другата важна сграда на площад „Славейков”, тази на „Алианс Франсез”, била построена през 1924 г. по проект на арх. Станчо Белковски като институция за разпространение на френския език и култура. Мястото се превърнало в истинско културно средище на столицата. В концертната зала с 450 места се организирали концерти и спектакли. Редовни посетители на библиотеката били Елисавета Багряна, Фани Попова-Мутафова, Ана Каменова, Николай Лилиев, юристът Петко Стайнов, проф. Богдан Филов. През 1948 г. френските алианси били забранени с декрет на Министерство на вътрешните работи под предлог, че извършват шпионска дейност. Имуществото им било конфискувано. Сградата на пл. „Славейков“ № 3 в София била заключена, а богатата библиотека – предадена на Софийския университет. През 1957 г. в зданието бил открит „Център за изучаване на чужди езици”. През декември 1992 г. декрет на Министерския съвет анулира предишния и възстановява дейността на „Алианс Франсез”. Днес сградата на пл. „П.Р. Славейков“ е обявена за паметник на недвижимото културно наследство, реставрирана е в продължение на две години и е официално открита през януари 2014 г.

В съседство на „Алианс Франсез” в междувоенния период била построена кооперативна палата „Петко Каравелов”, в която се помещавала Демократическата партия.

Сградата на Учителската каса също е съвременник на разгледаните по-горе две сгради. Тя е била построена на мястото на турския конак, който се намирал на ъгъла на площада с улица „Солунска“. В старото, паянтово турско здание след Освобождението се била настанила г-жа Султана Др. Христова, като в него също така се помещавала телефонната кабина за обществени нужди. Сградата, построена на нейно място, била завършена през 1924 г. Постройката била започната от други архитекти, но довършена от архитектите Йорданов и Овчаров. В сградата била оформена и концертна зала, в която са се устройвали сказки, литературни четения, вечеринки и танцови забави. Тя е на седем етажа и в миналото е имала голяма панорамна тераса на покрива, която днес е покрита и затворена, за да бъде използвано пространството за офиси. В наши дни сградата помещава в партерната си част основно търговски помещения, а на горните етажи се разполагат основно офиси на издателства, туристическа и куриерска компании, преводаческа агенция както и „Общобългарски комитет и фондация Васил Левски”. Има статут на паметник на културата.

 

През 30-те и 40-те години площад „Славейков” добива окончателно сегашния си монолитен вид и роля на важен комуникативен център в сърцето на града. Един поглед на българския писател-мемоарист Георги Каназирски-Верин от прозореца на сградата на „Алианс Франсез” ни дава ясна представа за това как е изглеждал площадът в края на 1940-те, както и за контраста спрямо образа му няколко десетилетия по-рано: „Днес автомобилите следват един след друг, трамвайни коли кръстосват, пешеходците са многочислени и едва си пробиват път по тротоарите и по четвъртитото убежище в средата на площада. Множество магазини, аперитиви, кафенета и кина поглъщат и изхвърлят хора. Навалицата е особено голяма пред кино „Култура“ и пред кино „Славейков“, навалица има и пред входа на „Алианс франсез“, гдето е обявена някаква сказка. Неволно си спомням какво представляваше тоя голям площад преди 35 години. Там, гдето е днес Учителската каса, беше старото паянтово турско здание на г-жа Султана Др. Христова, в което се помещаваше телефонната кабина за публиката (телефонът не беше още разпространен по домове и кантори). На ъгъла на ул. „Солунска“ беше печатницата на Янко С. Ковачев, а до нея къщата на стария учител Попович. Срещу днешния „Алианс франсез“ беше забавачницата. Единственото питейно заведение беше малката бирария „Кебърле“ на мястото на днешната аптека Пенчев, а самата аптека беше на отсрещния ъгъл. По самия площад през деня се срещаха тук-там минувачи, но никога не можеха да се преброят повече от 10 души наведнаж. След 7 часа вечерта площадът беше съвършено пуст и тъмен. Жена не смееше да мине сама по площада след 8 часа вечерта.”[4] Авторът казва също, че тогава – в началото на ХХ век, минаващата през площада улица Самоковска била кална и безлюдна, прекосявана основно от волски каруци. По това време в общи линии по-голмата част от столицата изглеждала по този начин, особено през есента и зимата. Рядко чужденец, описващ София до началото на ХХ век, пропускал думата кал. Един друг свидетел на тези години споделя с нас: „Улиците се изпълваха с кал и никакви галоши не можеха да помогнат. Но българинът, макар и столичанин, бе свикнал от векове с този роден артикул: със запретнати на панталоните крачоли, тъй без особена мъка и без никакво възмущение си шляпаше през калта, избирайки, доколкото това бе възможно, по-сухичките места или някои камъчета, остатъци от някогашните турски калдъръми. И една от първите грижи на всеки, при утренния тоалет, бе грижливото изчистване на изкаляните обувки и панталони. И после, постепенно, благодарение на грижливи и съзнателни общински управници, софийските улици добиха днешния вид: павирани и редовно почиствани — говорим за времето преди войната[5](Втората световна)”.

 

През 1920 г. в сграда на североизточния край на площад „Славейков” възникнала една важна за българския културен живот институция - Домът на изкуствата и печата. Той имал основна задача да обедини софийските интелектуалци за общи действия в областта на културата и да им даде уютно убежище. Домът организирал изложби, маскени балове; понякога издавал свой вестник и бил посещаван от всички софийски художници. Там бил устроен първият марионетен театър. За софийските художници Домът бил това, което била сладкарница „Цар Освободител" за писателите.

Сградата на Домът на изкуствата и печата била построена по проект на архитект Петко Момчилов в неокласически стил през 1902 г. и разрушена от бомба на съюзническата авиация през Втората световна война. Днес там се издига седем-етажна жилищна кооперация.

През комунистическия период на страната ни площад „Славейков” е изпълнявал важна политическа функция (Градският комитет на БКП, както вече споменахме, е бил тук), транспортна функция (по Граф Игнатиев тогава са се движели не само трамваи, но и други превозни средства), административна функция (Учителската каса), търговска функция (още тогава тук са се съсредоточавали различни магазини; наблизо е популярното тогава кафене „Шапките”, в което редовно са присядали писатели и изкуствоведи; Млечният бар; няколко големи книжарници), просветна функция (в „Алианс Франсез” се е помещавала държавна организация за преподаване на различни езици, наречена “Езиков център”) и развлекателна функция (кино „Славейков”, кино „Култура”).

Днес площад „Славейков” е запазил в най-общи линии вида, който придобива в средата на миналия век. Основната промяна е, че я няма вече малката успоредна на „Граф Игнатиев” уличка, а също, че по-голямата му част е заета от сергии с книги. Също както и в миналото, в центъра му има фонтан, който обаче, след трагичен инцидент през 2005 г., е покрит с метална конструкция. През 1998 г. освен фонтана, тук е поставена и скулптура, представляваща пейка, на която са седнали баща и син Славейкови,

изработена от Георги Чапкънов. Тя е обект на постоянен интерес, място за срещи и снимки.

 

Площад „Славейков“ има правилна, правоъгълна форма и е по-скоро затворен площад (точно пресъздава думите на Камило Зите – „На площада трябва да се гледа като на стая: той трябва да формира затворено пространство.”[6]). Носител е на всички функции, които площадът в модерния град съчетава: комуникационна (той е ключово място в центъра на столицата, през което преминават 3 важни за нейния човекопоток улици), обществена (седалището на комисия за защита на потребителите е тук, както и множество офиси на различни фирми), културно-просветна (установени са две важни културни институции – „Столична библиотека” и Френския културен институт „Алианс Франсез”), търговска (която в наши дни изпъква тъй като голяма част от общата площ е заета от книжния пазар, а почти всички приземни помещения на околните сгради се използват за магазини и заведения), мемориална (изпълняваща се от бронзовата пейка с баща и син Славейкови на нея) и архитектурно-декоративна (сградите, в които се помещават Столична библиотека, „Алианс Франсез” и бившата „Учителска каса“, са паметни на културата/недвижими културни ценности).

След площад „Славейков” ул. „Граф Игнатиев” върви в югоизточна посока до моста на Перловската река. Тя запазва посоката на старата улица „Кадън сокаги”, наречена след Освобождението „Самоковска”. В този район се е намирала Имарет махала, където някога имало основно богати турци, собственици на чифлици. Те живеели там в разкош сред китни градини и високи зидове. Къщите обаче не били особено масивни. Тези от тях, които били двуетажни имали еркер и решетъчни прозорци. Вторият етаж бил нареден и мебелиран по-добре от първия. Името на квартала произхождало от турската дума „имарет”, която означава благотворителност. Една от версиите защо е избрано това име казва, че пред местната джамия всеки петък (турска неделя) имало един казан, в който се варял пилаф за бедните. Старият Петър Имаретски бил бакалин на днешната ул. „Луи Леже”, зад гимназията, и той давал ориза безплатно, за да се приготви пилафа за бедните. Според друга версия, пак до джамията имало имарет-трапезария за бедни, по-точно - благотворителна сграда за пътници и бедни. А. Волф (1583 г.) говори за болница с гостилница, дето всеки пътник прекарвал ден и нощ безплатно. Имаретът се намирал на Имарет сокаги, която вероятно била днешната „6-ти септември”. Той притежавал дюкяни в безистена и се издържал от приходите им. Медресето (училището) стояло в тесна връзка с джамията. Англичанинът H. Blount го нарича „magnificent College“ – великолепно училище[7]. В тази връзка виждаме, че в годините образователната роля на това конкретно място се е утвърдила, тъй като там и днес се намира солидната сграда на Шесто основно училище, която е обявена за паметник на културата от местно значение. Сградата на това училище била построена през 1915 г. и в нея тогава било настанено трикласното училище – Трета софийска мъжка прогимназия. Още при започването на строежа председателят на училищното настоятелство изпратил телеграма до вдовицата на граф Н.

П. Игнатиев, с която поискал разрешение строящият се просветен храм да носи името на покойния й съпруг „в знак на признателност”. Така училището, а също и улица Самоковска, приели неговото име, което и до ден днешен носят.          

Същият континуитет във функцията на мястото, като при училището се наблюдава и при намиращия се в съседство храм „Свети Седмочисленици”, който преди това е бил Коджа дервиш Мехмед пашовата джамия или Имарет джамия. Според едно предание, някъде там е имало манастир, посветен на „Св. Иван Рилски”. Мястото, на което била построена джамията, е свързано и с друго предание, което казва, че на път за Маджарско султан Сюлейман І станувал с войските си край София и през нощта имал видение, в което бил насърчен, че походът ще бъде успешен. На сутринта султанът разказал на везира си за съня и поръчал на мястото да се тури знак, та, ако сънят се сбъдне, там от благодарност към Аллах да се издигне голям молитвен дом за всички мюсюлмани. Тя била построена по волята на велкия везир на султан Сюлейман, бошнакът Мехмед паша Соколович, от прочутия архитект, еничарина Коджа Синан (българин от Родопите), в осмата година (1528 г.) от царуването на великия османски десети по ред султан Селим І, наречен с призовището Явуз Свирепият. Архитектът ѝ Синан е строител и на други величествени джамии в Одрин и Цариград, както и на дворци, мостове, болници и дуги. Пътувалият през българските земи Евлия Челеби в 1653 г. описал тази джамия като най-хубавата сред другите двайсет и три джамии в София. Минарето на джамията било до половината строено от черен камък, откъдето и произлязло по-късно името Черната джамия. Към джамията имало и кервансарай. Той е споменаван от различни пътешественици през вековете. Вратислав от Митровица 1591 г. останал много доволен от гостоприемницата, в която преспал, а през 1680 г. А. Бенети, непосредствено след описанието на джамията казва: „Установявам се в един хан, съграден чудесно, разделен на два апартамента, цял покрит с олово, с голям двор и с хубав водоскок в средата.”[8] Пред медресето на Коджа Мехмед паша се намирал имаретският хамам – баня. Той имал чист въздух и чисти постелки. Унганд казва че банята била мраморна.

 

След Освобождението джамията, заедно с градинката пред нея, станала централен затвор, в който били заточвани главно политически престъпници и я наричали „Черната джамия“. Целият парцел бил заобиколен от високи два човешки боя каменни зидове, също измазани в черно. Главният вход бил откъм ул. „6-и септември“ срещу днешното училище. Там бил и военният пост. Около стените се разхождал постоянен военен патрул. В Черната джамия се влизало най-напред в първия двор, част от днешната градинка. Там били караулното помещение и военен вещеви склад, издигала се и бесилка. През втората врата се влизало във втория двор, където се намирали пристройка с килии за по-маловажни престъпници, кафеджийница, бръснар и лавка. По-важните престъпници били разполагани в самата джамия, в която имало една околовръстна дъсчена галерия с дървени стълби. Окованите във вериги се намирали долу в партера. Близо до днешния вход на черквата имало малък зимник, който служел за карцер. В Черната джамия са лежали много наши общественици, но нейният най-именит пансионер бил Петко Каравелов. По тази причина след смъртта му той бил погребан до олтара на днешната църква „Св. Седмочисленици“.                                                        

 

В началото на ХХ век кварталът до джамията започнал прогресивно да се разраства и се усещала нуждата да има своя църква. Първоначално се мислело да се изгради такава на мястото, на което сега се намира 6-то  училище, но впоследствие било решено да бъде използвана сградата на Черната джамия, тъй като била едно прекрасно монументално здание, а в следосвобожденските години имало изявена тенденция мюсюлманските храмове да бъдат събаряни.                             

Проектите за преустройството на джамията, изработени от архитектите Петко Момчилов и Йордан Миланов по идея на руския архитект Александър Померанцев, предвиждали църквата да бъде с три престола – централен, южен и северен. Централният престол бил осветен заедно с църквата на 27 юли 1903 г. от Софийския митрополит Партений и той, както и църквата, са посветени на Светите Седмочисленици – Кирил и Методий и учениците им Климент Охридски и Наум чудотворци, Сава, Горазд и Ангеларий.

Преустройството на джамията в църква било извършено цялостно и по-точно около централния й корпус. Направена била само пристройка от притвора и камбанарията. Друга особеност е пробиването на източната стена, за да се иззида олтарната апсида. Освен това, били отворени две странични врати с красиви колонади.

Характерна особеност на храма е неговият оригинален иконостас. Той е зидан, покрит с богата гипсова орнаментика, и е така хармонично разположен в пространството, че създава алюзия за едно органично цяло. Красотата на иконостаса се оформя напълно от многото и различни по големина икони. Тези икони били рисувани от известни художници, поставили на времето си основите на Художествената академия под формата тогава на Рисувалното училище. При преустройството на сградата били съборени минарето от черен гранит и медресето, което се намирало на мястото на днешната градинка пред църквата и били достроени ъгловите куполи, камбанарията и нартекса.

Интересна история, свързана с църквата, разказва известният наш учен и общестеник Симеон Радев. Когато веднъж Екзарх Йосиф бил дошъл в София по важни дела, той между другото посетил новата тогава църква „Св. Седмочисленици”. Научил това, султанът го укорил защо като турски чиновник е посетил църквата, някогашна джамия. Екзархът обяснил: „Посетих църквата защото исках да подчертая приемствеността на едно аллахово учреждение от друго божие учреждение... Да се почувства близостта на верите, на религиозните домове мохамедански или християнски, но служещи еднакво на двата съседни народа, за побратимяването им, а не за отдалечаването им един от друг!”[9]

 

По време на управлението на столицата от кмета генерал Владимир Вазов (1926-1932 г.) площадът пред църквата бил разчистен и превърнат в красива градина по проект на френския градинар Йосиф Фрай. В по-ново време тук са поставени бюстовете на трима бележити българи – д-р Г.М. Димитров, Димитър Гичев и Никола Петков, както и благодарствена плоча, посветена на българските учители, будители. Днес, потънала в зеленина, градинката около църквата „Свети Седмочисленици” е едно от най-уютните места в сърцето на големия град.

Жителка на столицата казва: „Това е едно от любимите ми места, обичам да идвам тук, черквата ми харесва, тъй като ми дава някакво допълнително зареждане и мисля, че по този начин се чувствам в хармония със себе си. Така го усещам поне за мене. В тази градинка има най-различни кътове – за деца, за ритане на топка и за да се почерпи човек. Тук е за пенсионерите, тук за кучетата, там отзад за малките деца, изобщо, всеки си има местенце в градината”.[10]

 

През 1914 г. църквата „Св. Седмочисленици” се сдобила и със свой собствен дом. Това е намиращата се на изток по ул. „Граф Игнатиев” жилищна кооперация, в партера на която днес се помещава книжарница „Бууктрейдинг”. Първоначалният дом била малка едноетажна къща, която по-късно била съборена за да бъде построена в 1935 г. по проект на архитект Сава Овчаров намиращата се и днес там пететажна сграда. В този църковен дом били уредени безплатни трапезарии за бедни деца от енорията, подслон на малоимотни старци и самотни хора. Една от основните ѝ функции била като убежище за християнска пропаганда и възпитание, както и салон за проповеди. Някои от помещенията се давали също така под наем.

 

Малко след градинката на „Св. Седмочисленици”, в междувоенния период се намирало едно от най-известните тогава заведения, което било място за срещи на множество видни интелектуалци – кръчмата „Дивите петли”. Тя се помещавала в къща на ъгъла на „Граф Игнатиев” и ул. „Преспа”. Разноликото интелектуално общество в това заведение, описва много добре писателят Драган Тенев: „Главата на постоянната компания в „Петлите" някак по най-естествен път беше станал скулпторът Кирил Шиваров, а заедно с него и около него винаги насядваха почти едни и същи посетители. Най-старият сред тези приятели на Бакхуса беше нашият много известен карикатурист Александър Божинов, ученик на Николай Павлович от най-старата I мъжка гимназия в София, а по-късно студент и при Иван Мърквичка. До него обикновено седеше архитект Стоян Димитров, бащата на днешния драматург и писател Димитър Димитров, а като неразделна част в тази своеобразна „тройка" беше и господин Мишайков – професор по статистика в Софийския юридически факултет и в Свободния университет. Разбира се, извън тези трима „постоянни" в „Дивите петли" много често идваше и Илия Бешков, който понякога свиреше на приятелите си на своя прочут „дудук", нерядко там можеше да се види и талан­тливият Райко Алексиев, издателят и собственикът на вестник „Щурец", който той списваше почти сам и оформяше с по­мощта на своята сестра. Друга много колоритна фигура от „постоянните" беше и проф. Андрей Николов, големият българ­ски скулптор, който щом пийнеше малко, винаги предлагаше на някой от по-младите посетители да се бори с него. Поради това, че той бе живял дълго време в Италия и говореше прекрасен италиански, бай Андрей ме караше понякога да му из­пея по някоя италианска канцонета – нещо, което правех с удоволствие. Разбира се, това ставаше, когато попадах в „Петлите" заедно с баща ми – приятел на повечето от „постоянните". Един от най-интересните посетители, които съм запомнил от това „богоугодно заведение", беше Георги Каназирски, авторът на книгата „София от преди петдесет години", която се бе появила на белия свят още през 1934 г. Господин Каназирски беше бродил много по широкия свят и беше превъзходен гово­рещ пътеписец. Можеше да накара човек да го слуша със зяпнала уста. Впрочем, може би неговата „София" – един великолепен портрет на столицата ни от края на миналия и началото на нашия век – ме е карала още в най-ранна младост да помисля някога и аз да създам една книга за „моята София" между двете войни. Друг също много интересен посетител на кръчмата беше и големият ни живописец Борис Денев,умишлено премълчаван от нашите „всезнаещи" изкуствоведи. Той беше благ човек и пееше чудесно стари народни песни. Сред по-нередовните, но доволно чести посетители бе и професор Александър Балабанов, който макар и „абонат" в нашата махленска кръчма на бай Ангел, понякога идваше и тук в компанията на изброените досега хора заедно с приятелката си – поетесата Яна Язова, висока повече от една глава от него. Той носеше неизменно със себе си претъпкана с книги чанта, в която, когато и да бръкнеше човек, винаги можеше да открие парче халва и хляб. Последният от групата на „Петлите", който познава цяла България, беше чичо Димитър, или Елин Пелин, както го знае цяла България.[11] През 1936 г. обаче, къщата, в която се намирало това култово заведение, била разрушена и то било преместено в кооперацията на „Граф Игнатиев”, която е на пресечката на „Цар Иван Шишман”. Там, според Тенев, тя загубила своят дух и редовни посетители.

В края на нашия поглед към улица „Граф Игнатиев” е площад „Патриарх Евтимий”. В годините след Освобождението тук е бил и краят на града. Интересно описание на този факт ни дава откъс от статия в столичния вестник Пряпорец от 1910 г.: „Гдето днес е съвсем новият гиздав квартал край широкия булевард Фердинанд (бул В. Левски) и английската легация на ъгъла на Фердинанд и Гр. Игнатиев през 1885—86 година още се зеленееха бостаните на дяда Милетия софийския владика. Там софиянци ходеха на вечерен хлад за зеленчуци и пресни любеници.[12]

Постепенно с разрастването на София в началото на ХХ век районът бил застроен и тук се оформил днешният площад. През 1939 г. на него била поставена скулптурата на Патриарх Евтимий, изработена от Марко Марков. През 2012 г. площадът е обновен, а  градинката му, освен място за срещи, става и привлекателно място за отмора.

Площад „Патриарх Евтимий” е отворен площад, има неправилна форма и, също като площад „Славейков”, изпълнява богата гама от функции в живота на столичани: комуникационна (тук се пресичат две важни столични артерии на човекопоток – пешеходната ул. „Граф Игнатиев”, по която вече се движат само трамваи и натовареният с автомобилен трафик бул. „В. Левски”, който след площада се разполовява двупосочно чрез бул. „Патриарх Евтимий”), обществена (тук открай време е основно място в града за срещи на жителите му станало дори нарицателно, помещава се Софийски районен съд, кино Одеон, представителството на Булгартабак, както и офиси на различни фирми), търговска (има различни магазини и заведения), мемориална (статуята на Патриарх Евтимий) и архитектурно-декоративна (службата на Нотариата е поместена в красива стара сграда - паметник на културата/културна ценност (съгласно Закона за културното наследство в сила от 10.04.2009 г.).         

 

httpwww.lostbulgaria.com 13.01.2015

Личен архив (С. Пенев)

Сградата на Софийския районен съд е най-забележителното здание на площад „Патриарх Евтимий”.  Стилистиката ѝ е вариант на късен средиземноморски ренесанс. Обемът е раздвижен, а степенуването на ниски тела и кулообразни акценти прави внушението още по-изразително. И тук, както и при други построени по това време в София елитни къщи, се съчетават рационална функционална организация и еклектична външност. В края на ХIХ в. тя е била и една от най-представителните постройки в столицата. Била построена след като арх. Петко Момчилов трябвало да създаде дом на брат си – инж. Михаил Момчилов, и съпругата му – баронеса Филипина фон Услар-Глайхен. През 1938 г. дъщерята на инженера Соня Момчилова продала къщата. Новият собственик бил немската легация, която пристроила сградата откъм ул. „Граф Игнатиев”. След 1944 г. тук се настанило търговското представителство на СССР и всички ценни мебели изчезнали. От началото на 1980-те години държавата дала зданието на софийския Нотариат. Днес в сградата са настанени отделения на Софийския районен съд. През 1978 г. сградата официално е обявена за паметник на културата с национално значение. През 1999 г. е реставрирана по програмата „Красива България” под ръководството на арх. Георги Лабов. Фасадата, пиластрите и декоративните ъглови кръгли колони са почистени. Изкърпени са увредените от ерозия елементи. Някои от балюстрите са подменени с нови по образец на оригиналите. Детайли от корнизите също са възстановени по шаблон. Дограмата е почистена и освежена. Терасата пред източната фасада е реновирана, като подпорният зид е изграден наново, измазан и боядисан. Настилката на балкона е сменена, а оцветяването е по проект, съгласуван с Националния институт за паметници на културата.

 

„Графа“ днес и утре

Днес „Графа“ остава популярна основна централна улицав София. Нейната популярност и оживление се дължат на комуникационното й значение и съсредоточието на  търговска дейност и обществено обслужване по продължение на улицата в централната част на града.

 

„Граф Игнатиев“ е основна градска артерия, която свързва северозападната (ул. „Алабин“) и югоизточната (бул. „Христо и Евлоги Георгиеви“) част на центъра на града. Въпреки че с решение на Столичният общински съвет от 26 април 2007 г. улицата става пешеходна зона[13], по нея се движат три трамвайни линии, свързващи крайните квартали с централните градски части и основни транспортни и комуникационни „точки“: трамвайна линия 10 (ж.к. „Западен парк” – ул.„Кораб планина”, Метростанция Джеймс Баучер); трамвайна линия

12 (кв. „Илиянци”– пл. „Журналист“); трамвайна линия 18 (кв. „Орландовци”– пл. „Журналист”)[14]. Освен това, улицата е основен пешеходен маршрут за придвижване, обуславяно още от пресечните точки на „Графа“ с други основни артерии на града като ул. „Георги Раковски“, бул. „Патриарх Евтимий“, бул. „Васил Левски“ и бул. „Христо и Евлоги Георгиеви“, където се намират транспортни връзки с тролейбусни  и автобусни спирки, както и метростанция „Васил Левски“.

Освен от употребата на „Графа“ като транзитен маршрут, пешеходният поток се обуславя и от несъмнената търговска ориентираност на улицата, с нейното широко разнообразие от предлагани стоки и услуги: това са, като се започне от книжния пазар на пл. „Славейков“, през магазини за дрехи и обувки, магазини за хранителни стоки оптики, аптеки, златарски магазин, до зеленчуковия пазар край църквата „Св. Седмочисленици“; заведения за хранене и нощно забавление, кафенета. Тази характеристика на улицата, обуславяща и значението й за града като „търговски център“ е исторически обусловена[15]и свидетелства за интегритета на мястото между минало и настояще, изразен в конкретната му (търговска) функция[16]. Аналогично, улицата „приютява“ частни практики в областта на правното консултиране, езиковото обучение и административното обслужване.

Разбира се, историческото и културното значение на „Граф Игнатиев“ са взаимно свързани и взаимно определящи. Пл. „П.Р.Славейков“, „увековечаващ името на един велик син на България[17], заедно с пл. „Патриарх Евтимий“ и църквата „Св. Седмочисленици“, са културни забележителности в централната градска част; ориентири в градското пространство и места за срещи, които сами по себе си определят  културното значение на улицата за града и неговата памет. На „Славейков“ се намират Френският институт и Столичната библиотека със статут на регионален културен институт от 2000 г. и специализиран детско-юношески отдел, надхвърлящ чисто библиотечната си дейност[18].

 

Личен архив на изследователя (М. Атанасова)

 

 

Освен това, монументалната сграда, в която в миналото се помещава Министерството на обществените сгради и благоустройството, днес е сцена и за представленията на един от общинските театри - „Възраждане”.

Църквата „Св. Седмочисленици“ е религиозен и духовен център и преди, и сега, за жителите на „няколко централни квартала[19], както и, показателно, е чест избор за опела на известни личности, политически и културни дейци от нашето време. Градинката около храма е любимо място за отдих в сърцето на столицата, обществен център за социални контакти. Пл. „Патриарх Евтимий“, известен сред софиянци като „Попа“, е комуникационен и транспортен център, който, освен мемориална (статуята на Патриарх Евтимий), изпълнява и административна функция, помещавайки сградата на Софийския районен съд – паметник на културата/културна ценност с национално значение.

Основен интерес на анализ за нас обаче, е и степента на акумулиране на културния капитал на тези места в течение на времето и запазването им като пространства на социални контакти, във връзка със съхраняването на културното наследство на столицата и на общността.

 

От историческия преглед се разкрива характерът на социален център на пл. „П.Р.Славейков”, с елегантни сгради, стрехи и корнизи, заедно с кино „Славейков“ и киното, помещавано в сградата на „Учителската каса“, допринасящи за културната обагреност и социалната наситеност на мястото[20]. Днес площадът е място за срещи, но място, където да се срещнеш, но не и да останеш. Навярно това е така, поради една проста причина, а именно липсата на пространство. Площадът е зает от книжния пазар, чиято дейност затруднява проходимостта на мястото и, междувременно, скрива сградата (входа) на столичната библиотека, с което можем да кажем, че „отнема радостта“ от  достойнствата на фасадата, а по лично мнение и авторитета на институцията. Действително, пазарът неслучайно се намира на този площад като символ на печата и книжовността, а неоспорима негова ценност е наличието на почти всякакъв вид книги и много редки издания. Но не би било преувеличено, ако кажем също така, че книгите са оставени на „превратностите на съдбата“ (или поне на климатичните условия), а дочуваните пазарлъци от щандовете и стелажите сякаш осуетяват въздействието на търсения символизъм. От двете кина няма и следа и днес те също са превърнати в магазини. Наистина, за да бъдат успешни, търговските обекти трябва да се разполагат, където има поток от хора, вместо обратното, както и предлагането да бъде отговарящо на търсенето. Но това свидетелства за едно по-скоро търговско, вместо гражданско ангажиране към пространството, което води до изместване на културния от паричния капитал, респективно изменение на облика и„ограбване“ социалния живот на мястото.

 

Именно в това се изразява проблемът за промяната на облика на мястото и неговата функция, свързани със съхраняването на културния му капитал, от гледна точка на значението му за съвременната памет на града и устойчивото развитие за бъдещите поколения. Този проблем е свързан и с естетическите характеристики на улицата, които влияят на общото възприятие за нея, а така и на начина на обживяване и обитаване.

 

Както беше споменато по-горе, една от основните черти на пл. „Славейков“, вследствие на книжния пазар, е липсата на пространство и затрудненото движение през мястото. Усещането за теснота и „липса на въздух“ е характерно за „Граф Игнатиев“ като цяло.

 

Личен архив

Височината на сградите ограничава погледа спрямо хоризонта и задава посока на движение на улицата, „стеснявайки“ пространството чрез усещане за още по-малки габарити. Следва да се отбележи, че фасадите на сградите са в сравнително добро състояние, като се срещат, обаче, дограми и стени, за които не са полагани грижи. Не може да се каже същото за състоянието на пътната настилка на улицата. Трамвайните платна, които са едни от най-старите в столицата, на много места са неравни и разбити и след по-продължителен валеж се образуват „басейнчета“, които провокират креативността на гражданите в опит за успешно преминаване. Често се срещат и така наречените „плюещи плочки“ по тротоарите. Пешеходните настилки са „частично разрушени от времето и на много места биват разнородни по цвят площна композиция и материал заради недобросъвестната намеса на търговците[21]. Входните пространства на прилежащите им (търговските) обекти, заедно с непрекъснатото трамвайно движение, допълнително ограничават движението на привлечения пътникопоток, което се възпрепятства в още по-силна степен и от поставените колчета по външната граница на тротоарите. Тези устройствени характеристики са съществен проблем на „Графа“, но и на градската среда като цяло, защото, вследствие на трудната проходимост, правят пространството недостъпно за хора с увреждания, а това води до социално изключване (и неминуемо ощетяване) от живота на града на тази група от общността.

Усещането за теснота, защото средата се възприема от всички чувства наведнъж[22], се допълва и от концентрацията и яркостта на конкуриращите се рекламни съоръжения и дизайнът на партерните етажи (търговските обекти), които, освен това, нарушават и историческия облик на улицата.[23] От гледна точка на слуховото възприятие, което също дава визуална представа за мястото, се засилва усещането за гъстота и нервност, тъй като концентрацията на шум и вибрации от преминаващите трамваи (много често и „свирещи“ на вървящите по платното пешеходци) е много висока. Това засяга изключително важния екологичен аспект на устойчивото градско развитие, защото, освен върху естетическия облик на средата, оказва негативно влияние и върху здравословното състояние на гражданите.

Така описаната наситеност на ниския фронт създава усещане за затвореност и безпокойство. Вследствие на това се задава и по-бърз, а следователно и по-ограничен откъм взаимодействия ритъм на улицата, защото колкото по-тясно е пространството, толкова по-бързо човекопотокът се стреми да се изтегли от него[24]. Поради тази причина за част от гражданите „Графа“ се явява по-скоро неприятен маршрут, който хората предпочитат да избегнат или изминават с нежелание. Този резултат, вследствие на устройствените и екологични условия, отново връща към въпроса за акумулирането на културния капитал на улицата във времето, както и неговото „изтласкване“, „ограбващо“ културното наследство на града. Защото именно места като ул. „Граф Игнатиев“ представляват материалния израз на културните практики и културната стойност на града, отразяващи идентичностите и животите на своите граждани.  Тези места са „най-ценното материално наследство на един град[25]  и следва да се осигури приемственост между старото и новото. За да се съхрани, от една страна, тази културна стойност на града и да се реализира, от друга, потенциалът за възпроизвеждане по този начин на ритъма на градския живот и днес.

 

Тази идея, свързана с устойчивото градско развитие, сякаш намира практическо приложение в проекта на "А.Д.А." ООД, който е победител в конкурса за проучване и решение за изграждане, възстановяване и обновяване на публични пространства от централната градска част на София, и с който Столична община ще кандидатства за финансиране по оперативна програма „Регионално развитие“ за новия програмен период 2014-2020 г. Улица "Граф Игнатиев" попада в Зона 2, която обхваща и улиците, "Солунска", "6-ти септември", "Ген. Паренсов", "Цар Шишман", пл. "П. Р. Славейков", пл. "Гарибалди", пл. "Патриарх Евтимий" и градината пред храма "Св. Седмочисленици"[26]. Проектът въплъщава концепцията за възобновяването на  социалната функция на площадите и улицата като публични пространства за взаимодействие и контакти, човешки изяви и културни мероприятия, чрез създаване на свободни площи и условия, подходящи за пешеходци. По план на проекта „„Граф Игнатиев" става втората пешеходна зона в София[27], като може да се каже, че са взети предвид и се предлагат решения на основните устройствени и екологични проблеми, свързани и с естетическия облик на улицата,

описани по-горе (затрудненото движение и

проходимост, пътната и пешеходната настилки, откритите пазари)[28]. Основните проектантски решения и дизайн за подобряване пропускливостта и използване на капацитета на пространството са свързани с преустановяването на трамвайното преминаване и обединяване на пътната и тротоарните настилки, като се изградят зони за отдих и се подобри озеленяването, а откритите пазари бъдат преструктурирани на базата на островна организация[29].

 

По подобен начин се предвижда „пустеещите“ зони на фонтана на „Славейков“ и частта  към ул. „Граф Игнатиев” от 6-то училище да се облагородят и превърнат в споделени пространства, каквато е и водещата цел на проекта – а именно осигуряване на условия, позволяващи и стимулиращи социално взаимодействие и културен обмен. Така „Граф Игнатиев“, поради историческата си обусловеност, има потенциала да се утвърди като културно пространство – място за диалог между различните поколения, място за различни изяви и съвременни изражения на изкуството.

Идеята за интегритет между поколенията се допълва от решението за маркировка на така наречената златна линия – туристически маршрут, обхващащ четирите централни градски зони, където се предвижда разполагането на информационни пунктове и табели, които ще имат и образователен характер, и ще спомага за опазването на градската памет.  По този начин ще бъдат показани тези „концентрирани връзки между ценностите, акумулирани в течение на времето[30] и не по-маловажно, ще създадат предпоставки за превръщането на улицата в по-привлекателен туристически обект. Така също, обект на туристически интерес вероятно ще бъде и регламентираното движение на ретро трамвай по протежение на улицата, както и осигуряването на велоалеи за любителите на велотранспорта.

Разбира се, доколко замисълът на проекта ще бъде осъществен, както и дали или доколко обновяването на „Граф Игнатиев“ ще срещне обществено одобрение или неодобрение, предстои да се разбере. За кратко време, обаче, обновяването на бул. „Витоша“ и неговото „оживяване“ доказа потребността от подобни публични пространства в централната градска част на столицата; потребност от пешеходни зони, които се превръщат в обществени центрове – места за срещи, отдих и разходка.

Стойността в обновяването на „Графа“ е от особена значимост за София, от гледна точка на потенциала на улицата (заедно с прилежащите й площади) да се превърне не само в социално, но и в културно средище, обект на туристически интерес. Реализацията на подобна промяна на пространството не трябва да остава потенциална възможност, а следва да бъде преследвана цел, от гледна точка на отговорното управление и опазването на наследените ценности. Защото столичният център принадлежи не само на неговите обитатели. „Той е витрина на цялата нация и илюстрира нейните материални, духовни и морални ценности.[31]


 

Използвана литература

  1. Бръзицов 1979: Бръзицов, Х. София разказва. С., 1979.
  2. Пряпорец 1910: „София преди 30 години и днес”. В-к Пряпорец, бр.19/13. V.1910,
  3. Konkurs_08102013: Задание за изработка на проект за изграждане, възстановяване и обновяване на публични пространства, ОПРР (2007-2013 г.) http://www.sofiaagk.com/esoft/tyrgove_i_konkursi/2013/TP_Konkurs_08102013/Zadanie_Zona2_Prilozhenie1_kym_konkursna_programa.pdf (15.01.2015).
  4. Каназирски-Верин 1947: Каназирски-Верин, Г., София преди 50 години. С., 1947.
  5. Констенцева 1979: Констенцева, Р. Моят роден град София. С., 1979.
  6. Стоилова 2014-2015: Стоилова, Л. Лекции по Урбанизъм и визуална култура, 2014-2015 г. СУ „Св. Кл. Охридски”, Философски факултет, катедра „Социология”.
  7. Монеджикова 1946: Монеджикова, А. София през вековете. С., 1946.
  8. Първанова 2009: Първанова, М. Неизвестно за известни български родове улици и сгради. С., 2009.
  9. Димитрова 2010: Димитрова, Е. „Днешният ден на София: уязвимост и жизненост на публичното градско пространство”. – В: Културно-историческо наследство на София: проблеми и перспективи. Сердика – Средец – София, Том 5. С., 2010, с. 234-238.

10.  Георгиева 2010: Георгиева, Д. „Културните маршрути в българския исторически град: случаят София”. – В: Културно-историческо наследство на София: проблеми и перспективи. Сердика – Средец – София, Том 5. С., 2010, с. 243-248.

11.  Тенев 1992: Тенев, Д. Тристахилядна София и аз между двете световни войни. С., 1992.

12.  Христов 1996: Христов, К. Затрупана София. С., 1996.

13.  Атанасова 2014: Атанасова, Пенка. „Градинката край църквата „Свети Седмочисленици” събира в едно историята и днешния ден на София”. БНР, 30.07.2014. http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100443712/gradinkata-krai-carkvata-sveti-sedmochislenici-sabira-v-edno-istoriata-i-dneshnia-den-na-sofia (13.01.2015).

14.  Митакев 2013: Митакев, Людмил.Сградата на бившия Нотариат е строена за баронеса”. В-к Строител, 02.07.2013. http://vestnikstroitel.bg/news/62448_ sgradata-na-bivshiya-notariat-e-stroena-za-baronesa (13.01.2015).

15.  Иванова 2014а: Иванова, Илиана. „Вече 110 години Алианс Франсез разпространява френската култура у нас. Гласове, 2014-07-14. http://glasove.com/svetyt-ot-vchera/39383-veche-110godinialiansfransezrazprostranq vafrenskata-kultura-u-nas (13.01.2015)

16.  Иванова 2014б: Иванова, Илиана. „Метаморфозите на софийския храм „Свети Седмочисленици“. Гласове, 2014-07-27. http://glasove.com/svetyt-ot-vchera/39948-metamorfozite-na-sofijskiq-hramsvetisedmochislenici (13.01.2015).

17.  Храм 2014: Храм „Св. Седмочисленици”.„История на църквата”, http://www. svsedmochislenitsi.com/bg/about/ (15.01.2015).

18.  Жилища 2014: „Обявиха резултатите от конкурса за обновяване на централна градска част в столицата”, Жилища, 27-01-2014.

http://www.jilishta.com/news/%D0%BE%D0%B1%D1%8F%D0%B2%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D0%B7%D1%83%D0%BB%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D1%82-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BA%D1%83%D1%80%D1%81%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BE%D0%B1/ (15.01.2015).

19.  Стара София 2010: Преди - сега: Църковният дом на храма "Свети Седмочисленици". Стара София, 23.03.2010 г.http://stara-sofia.blogspot.com/ 2010/03/blog-post_23.html (13.01.2015).

20.  Белчев 2014: Белчев, Георги. „София някога и сега”. Стара София, 31.03.2014 г. http://stara-sofia.blogspot.com/2014_03_01_archive.html (13.01.2015).

21.  Столична библиотека 2014:Исторически поглед върху създаването, изграждането и развитието на Столична библиотека”. Столична библиотека, http://www.libsofia.bg/page/bg/za-bibliotekata/ istorija.php (15.01.2015).

22.  Уикипедия, 2014а: „Трамваи в София”, Уикипедия, 2014.http://bg.wikipedia.org/ wiki/%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B2%D0%B0%D0%B8_%D0%B2_%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F (15.01.2015).

23.  Уикипедия, 2014б: „Улица Граф Игнатиев”, Уикипедия, 2014. http://bg.wikipedia. org/wiki/%D0%93%D1%80%D0%B0%D1%84_%D0%98%D0%B3%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B5%D0%B2_(%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B0_%D0%B2_%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F)(15.01.2015).

24.  Хамдан 2014: Хамдан, Надя. „Улица „Граф Игнатиев“ става изцяло пешеходна”, Нова ТВ, 24/10/2014. http://novanews.bg/news/view/2014/10/24/90461/%D1%83% D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84-%D0%B8%D0%B3%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B5%D0%B2-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D1%86%D1%8F%D0%BB%D0%BE-%D0%BF%D0%B5%D1%88%D0%B5%D1%85%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%B0/.

25.  Николчева 2014: Николчева, Елина. „Улица „Граф Игнатиев“ става пешеходна”. Строителство Градът, бр. 4, 27/01/2014. http://stroitelstvo.info/ show.php?storyid=2228537 (15.01.2015).

26.  http://www.sofia.bg/history (13.01.2015).

27.  Vsekiden 2011: „Името на бащата или на сина носи площад “Славейков”?” Vsekiden.com, 08.08.2011. http://www.vsekiden.com/100308 (13.01.2015).

28.  Алианс 2014: „История на алиансите”, АЛИАНС ФРАНСЕЗ – Пловдив, 2014. http://www.afbg.org/bg/bg_generalno_predstavitelstvo/istoria.html (13.01.2015).

29.  Павлина Д. 2012: „По улиците на София”, Блогът на Павлина Д., 02.09.2012. http://pavlinad.wordpress.com/2012/09/02/po_ulicite_na_sofia/ (13.01.2015).

30.  Шесто училище 2014: „История на Шесто основно училище "Граф Н. П. Игнатиев", http://www.6ou.org/istoria-na-shesto-uchilishte.html (13.01.2015).

31.  Google Карти 2014: https://www.google.bg/maps/@42.6902614,23.3243814,17z         (14.01.2015).



[1] Монеджикова 1946, с. 301.

[2]Монеджикова, 1946, с. 305

[3]Георгиев, 1983, с.183

[4]Каназирски-Верин 1947, с. 27

[6] Стоилова 2014-2015, л. 2.

[7]Монеджикова 1946, с. 311

[8]Монеджикова 1946, с. 311

 

[9]Бръзицов 1979, с. 133

[11]Тенев 1992, с 268

[12]Пряпорец 1910.

[15]От двете страни се издигат високи сгради с магазини, в които се е настанил цял пазар с най-разнообразни стоки и хтанителни продукти.“, Монеджикова 1946, с. 304

[16]Георгиева 2010, с. 244

 

 

[17]Монеджикова 1946, с. 305.

[18]„Столична библиотека”, http://www.libsofia.bg/page/bg/za-bibliotekata/istorija.php, 15.01.2015г.

[19]„История на църквата“, http://www.svsedmochislenitsi.com/bg/about/, 15.01.2015г.

[20]Монеджикова 1946, с 305.

 

[21]Konkurs_08102013, с. 7.

[22]Стоилова2014-2015, Тема 7.

[23]Konkurs_08102013, с. 8.

[24]Стоилова 2014-2015, Тема 8.

[25]Димитрова 2010, с. 235.

[26]Жилища 2014.

[27]Хамдан 2014.

[28]„Проектът на "А.Д.А."ООД с ръководител арх. Иво Панталеев предвижда превръщане на ул. "Граф Игнатиев" в пешеходна зона, преструктуриране на двата пазара – на пл. "Славейков" и покрай църквата "Св. Седмочисленици", подобряване и увеличаване на зелените площи, цялостна подмяна на настилките и уличното обзавеждане, както и въвеждането на енергоефективно осветление.“, Улица „Граф Игнатиев“ става пешеходна, http://stroitelstvo.info/show.php?storyid=2228537, 15.01.2015г.

[30]Георгиева 2010,с. 244.

[31]„Центърът на София чертае новата си визия 2020, арх. Петър Диков”, http://vestnikstroitel.bg/tema/48562_centrt-na-sofiya-chertae-novata-si-viziya-2020/, 15.01.2015г.

За проекта
Архив на проекта
Вход:
Потребителско име
Парола за достъп
Тагове