Facebook Logo
Проекти | Градски изследвания: интердисциплинарни изследвания за млади учени | анализи
Широко затворени очи? Ролята на държавата при окупацията на парцели и сгради в София и Каракас
Автор: Невена Германова
Дата: 2012-04-06

Мария Иванчева и Стефан Кръстев

“Когато постъпих в колеж разбрах, че живея в гето (‘slum’) … някой друг беше дефинирал моята общност по начин, който да оправдае разрушаването й.” Мел Кинг, чернокож активист от Бостън, (цитиран в Аngotti 2006:961)

Въведение
Настоящият доклад представя резултатите от антроположки терен, проведен през лятото на 2011 г. в София и Каракас, в рамките на програмата „Градски изследвания: интердисциплинарни изследвания за млади учени”. Фокусът на нашето изследване са два случая на самонастаняване в градските пространства на столиците на България и Венецуела: „ромското гето” в квартал Баталова воденица, община „Възраждане” и окупираните административни сгради по булевард „Урданета” в Каракас. Тези практики ни интересуват от една страна като лакмус за това как двете национални държави третират бедните си жители. От друга страна ни интересува как групите от самонастанили се граждани се отнасят към парцелите и сградите, които окупират: дали и как намират начин да отстояват позицията си пред органите на реда, въдворили ги като това, което оттук насетне ще наричаме „извън-редно” население. В това начинание нашето изследване продължава традицията на теоретични усилия, които поставят изследването на функционирането на “границите” на държавата в центъра на антропологичното внимание (Das&Poole eds.: 2004).
Самонастаняването е едновременно практика и дискурсивна фигура, която заедно с това е и дискурсивна тактика. Определянето какво е самонастаняване и какво е право на настаняване разкрива дълбинните разбирания на съответния политически режим за правото на частна собственост. Изложението в статията е водено от основната ни цел да възстановим контекстите в София и в Каракас, в които самонастаняването е конструирано, оценявано и тълкувано по различен начин от различните актьори които участват в него, и до какви промени в двете общества води това. В повечето случаи, описани от нас в тази статия, самонастаняването не е символна практика с значение, различно от непосредственото. Практиките на самонастаняване са разглеждани от нашите информатори като единствен наличен начин да се отговори на неотложна необходимост – намирането на жилище. Нашето изследване разкрива актовете на самонастаняване в един по-широк теоретичен и исторически контекст: като конструирани впоследствие като незаконни (в България), или периодично легитимирани и делигитимирани в дълъг процес на преговори с променящи се правила и условия (във Венецуела).

I. Теоретична рамка
Над един милиард хора в света живеят в окупирани сгради или в къщи, построени върху парцели, които не притежават (United Nations 2003; Davis 2006). В социалните науки литературата за незаконно построени къщи се концентрира предимно върху окупирани градски парцели в периферни държави на света. Те се разглеждат в три насоки: законността на окупациите, миграционните тенденции и произхода на заселниците, и по-широките социални и икономически процеси, които предизвикват тази миграция. На първо място, голяма част от учените се спират върху класовия и етнически състав на населението и миграционните им тенденции. Най-често окупаторите са мигранти първо поколение, идващи от провинцията в големите градове или други държави с по-нисък икономически статут, поради което и работата на социолозите е ситуирана в пресечната точка между миграционни и градски изследвания. Самонастаняването най-често следва определени тенденции: мигрантите се заселват първо в центъра на града при роднини, колеги, след което евентуално преминават в периферията в търсене на повече пространство и собственост, а след като тази територия се насити, центърът на града и междинните райони отново стават привлекателни за нови поколения млади мигранти и отвън, и от вътрешни, но периферни за града райони (Turner 1969; Conway & Brown1980; Guilbert & Ward 1982).
Докато тези модели обясняват донякъде необходимостта от създаването на нови територии извън центъра, с опити на постепенно легитимиране на собствеността, те приемат за даденост това, че ‘набезите’ срещу собствеността идват от страната на мигрантите. С редки изключения (Portes 1971) изследователите пренебрегват случаите, в които при смяна на режими на собственост държавата или частни потребители се превръщат в нови собственици на парцели с неизяснена или неопределена собственост. Не са широко застъпени в литературата и случаите, в които държавата способства за настаняване със законово неизяснени параметри (най-често при природни бедствия): с години наред хората са оставени от държавните органи да живеят на предела на законността, за да се окажат в един момент нелегитимни и изселени оттам като незаконно пребиваващи граждани (но виж Smart 1986). Наред с това се пренебрегват случаите, в които новите постройки и пристройки на окупаторите не са саморъчно построени, а са част от сложен пазар на препродажба на земя и сгради без актове за собственост, наеми, и дейност на групи за незаконно строителство (Smart 1986). Друг пропуск е, че съществуващата литературата за окупираните сгради в центъра на градовете – по-познати в литературата с навлязлото вече и на български название скуотове (squats) (вж. Ценкова ) – се разглеждат основно като постоянни обиталища на градска младеж с анти-авторитарни политически възгледи (Kearns 1979; Martinez 2007; Holm & Kuhn 2011). Чак през последните години се обръща внимание на все по-редовните случаи, в които в развитите индустриални страни централни сгради се окупират и от мигранти-работници (Chui & Smart, 2006; Berner, 2000, 2002; Novinite 2011), като в Европа това са предимно източноевропейски граждани от ромски произход (Legros, 2010; Vitale, 2010). Така акцентът при окупациите се измества: от практики на политическа съпротива в търсене на алтернативни форми на живот и самоуправление„отдолу”, в литературата за скуотовете се налага поглед към ситуации на самонастаняване по принуда поради липса на алтернативи, спуснати „отгоре”. При този процес все по-често държавните органи  могат да се разглеждат не като засегнати, а като съучастници (Smart 2001; Tanasescu & al. 2010) поради едновременно оттегляне на държавата от отговорността й към бедно градско население и непрестанните й опити да контролира това население.
В този смисъл, във втория тематичен кръг в литературата за окупациите възникват въпроси, свързани със законността им. В мнозинството от описаните случаи различни градски райони се застрояват при активната и понякога насилствена съпротива на полицията (Fernandez & Varley, 1998; Huchzermeyer, 2008 ; Tayyab, 2010). Да се твърди, че това се случва винаги срещу волята и въпреки юрисдикцията на държавата, обаче, би било пресилено: сравнителни изследвания в градове така различни и далечни като Калгари и Хонг Конг показват, че най-често незаконните постройки и окупации на сгради се случват въпреки знанието на държавните органи и поради невъзможността им да осигурят алтернатива на населението в нужда (Tanasescu & al. 2010). Окупаторите обикновено заемат неизползвани парцели и това им дава време да мобилизират собствените си мрежи или политически сили в опит да търсят правата си (Dias Barriga 1996). В литературата, описваща подобни случаи, обаче, до голяма степен липсват етнографски детайли за взаимодействието между населението в нужда и държавните органи, както и за различните нива на посредничество, които и държавните служители, и окупаторите мобилизират в борбата за легитимиране или делегитимиране на собствеността. Липсват и детайли за различните логики на собственост, които различни социални актьори използват в „пределите на държавата” (Das & Pool eds. 2004): там, където тя хем се представя като най-слаба, хем използва стихийна сила (насилие) отвъд законовите наредби и конвенционалните човешки права, за да наложи волята и юрисдикцията си. Затова и в нашето изследване ние се опитваме да проследим именно тези предели на държавата, където маргинализираното градско население е често представяно като делегитимирано в правото си не само на собственост, но и на живот в категории не само като „малцинствено”, „чуждо” и „цивилизационно друго” ( в случая с ромите), но и като „туземно” и „органично” но не и цивилизационно принадлежащо (като при отношението на белия елит към бедните венецуелци, предимно с местен индиански или африкански произход) (Das & Pool 2004, стр. 9). Пределите на държавата тук са въплътени в това население: неговите членове живеят на предела на законността, често не защото те престъпват този предел, а защото пределът е начертан въ-преки тяхното съществуване, така че да ги превърне в извън-редно население. Случаят е особено фрапиращ с ромите, при които са конструирани като малцинство именно защото "Предразсъдъкът ‘винаги съществуват малцинства’ пряко снема отговорността от националната държава като неизбежно натоварваща със значение етническото, религиозното и езиковото различие като такова, негативно бележеща носителите на определени техни разновидности, и със самото това произвеждаща малцинства" (Грекова 2008, стр. 15), т.е. със самото зачитане на съществуването на малцинството на първо място като такова, българската държава се отказва да поеме равна отговорност като пред етническите българи.
В този смисъл ние правим етнография в пределите на държавата в опит да представим антропологически прочит на термина „извънредно положение”. За разлика от Джорджо Агамбен (2005), възродил този термин от правната терминология и философията на Карл Шмит – ние приемаме пределите на държавата в тяхната извън-ред-ност. Те са не само физическото, но най-вече символното пространство, където се преначертава законовата рамка чрез практики на власт и насилие. В София общината „изчиства” ромското население от центъра на града и създава условия за живот другаде, макар и често те да са еднакво мизерни и да са свързани с ограничаване на достъпа до обществени услуги. В Каракас, с поощряването на окупацията на сгради в центъра на града, държавният социализъм позволява разтварянето на решетките на “затворите на нищетата” в отдалечените и сегрегирани barrios, без обаче да е постигнато разрешение на проблема с бедността и ширещата се престъпност. И пространствата, и населенията, които разглеждаме в това изследване, са маркирани със стигма (Goffman 1963; Wacquant 2007). Това позволява на полицията и други държавни органи да не прилагат юрисдикцията си с цел да помогнат и решат проблеми, вътрешни за общности, обявени извън закона не просто в практиката си на самонастаняване, а и изобщо, като извън-редни, не-легални хора. Едновременно с това, стигмата, поставена върху цялата група, позволява тези общности да бъдат третирани като "колективно отговорни" – и, съответно, наказуеми – за своето окаяно състояние. Със самото си настояване да не бъдат третирани като субекти извън реда, както и с оставането си в центъра на града, членовете на тези маргинализирани групи атакуват пределите на града и на закона, като се опитват да преначертаят границите на законността, за да бъдат включени обратно в тях. Именно с това те представляват интересен случай на хора, живеещи в пределите на държавата. Контрастът между Каракас и София е в начина, по който държавните органи решават избирателно да си затварят очите за "незаконно пребиваващи" хора или да „узаконятват” ситуацията им.
На трето място литературата за градските окупации все по-често влиза в диалог с друг солиден набор от изследвания, касаещи по-сериозни социални и икономически деления в градовете. Този набор е представен както в литературата за т.нар. глобални градове (Sassen 1991; Brenner & Keil eds. 2006), така и по-конкретно в тази за сегрегацията на бедността и крайната градска маргиналност (Dunaier 1998; Bourgois 2003 ; Wacquant 2009), случващи се често чрез процеси на джентрификация (Glass 1964; Smith 1979; 2002; 2004). Терминът „джентрификация” първоначално се отнася до начина, по който икономическата прослойка на обитателите на по-бедни райони в градската среда постепенно се променя - при заселване на по-богати граждани и подобряване на инфраструктурата „незаконно” пребиваващите граждани се изтласкват от определения парцел, а онези, чиито жилища са дадени чрез субсидия също трябва да напуснат (Glass 1964). Цените на парцелите и живота в квартала рязко се покачват и бедните му обитатели са систематично и колективно изселвани в по-далечни райони или принудени поединично да търсят нови по-евтини райони за обитаване (Marcuse 1985; Smith 2004). При този процес държавните и общински органи се превръщат от гарант за преразпределение на ресурсите и съблюдаване на правата и свободата на всички свои граждани в пазител и изразител на интересите на пазара и икономическите елити. Потърпевшите от подобни политики бедни граждани най-често се заселват извън пределите на града или в градски райони със засилена класова и етническа сегрегация. Този процес довежда до завъртането на порочен кръг за бедните: чрез сегрегацията на бедността се създава стигма над маргинализираното градско население, което често е от малцинствен етнически произход (Dunaier 1998; Bourgois 2003; Wacquant 2009). Обвързването на бедността с етнически определения прави „носителите” й разпознаваеми и позволява систематична дискриминация срещу тях. Постоянното изключване на подобни населения от определени услуги и  респективно – от пазара на труда, прави тяхното съществуване възможно само в пространства на сегрегация или „затвори” на нищетата (Wacquant 1999). Превърната в единствен начин за натрупване не само на финансов, но и на символен капитал (Bourgois 2003), престъпността в тези полета се разраства и декриминализацията на бедността става все по-трудна с всяко следващо поколение. Липсата на ресурси правят живота на ръба на закона – по отношение и на обитаваното пространство, и на препитанието им – единствена възможност за много от бедните.
Макар да анализира ситуацията в Англия и Северна Америка, литературата за джентрификацията вече цяло десетилетие се прилага и в периферни и полу-периферни райони на световната система (Wallerstein 1979), където разслоението между бедни и богати е на места дори по-драстично, а етническата сегрегация, която този процес поражда, е не по-малко крайна (Harris 2008 ; Jelinek 2011). Нещо повече, както твърди един от основните теоретици на джентрификацията, Нийл Смит, процесът се превръща в основна черта на новия неолиберален урбанизъм (Smith 2002). Според Смит, Сао Паоло, Мексико сити, Шанхай и Бомбай са пример за това, че при създаването на глобални градове в Латинска Америка и Азия, новият урбанизъм и неговата „запазена марка”, джентрификацията, се наблюдават извън обичайно фигуриращите върху картата на глобализацията центрове на финансов капитал като Ню Йорк, Лондон и Токио. Този процес е свързан и със създаването на центрове в бивши периферни райони, където е концентриран не финансов, а производствен капитал, развиващ се благодарение на ниските надници на едно все по-обедняващо население „в излишък” (surpluss population) т.е. резервна армия от работници (Marx 1867) с все по-нестабилни договорни и осигурителни права. Благодарение на нарастващите цени на земята и жилищата в огромните градове, тези граждани са принудени да живеят извън мегаполисите и да се придвижват до тях, за да си осигурят поминък. В този процес държавата се превръща в съучастник не само с „незаконните” практики на окупаторите: твърде често с новите си закони и градски политики, тя заема ролята на регулатор в полза на корпоративни и частни бизнес интереси (Wiesentahl 1998; Smith 2002).
И в двата случая, избрани за сравнение в настоящото изследване, не става дума за типичния начин на окупация, описан в литературата. В проследяването на джентрификацията от маргинален процес в развитите капиталистически страни през 60-те години на двадесети век, до превръщането й в държавна политика на партньорство, изследователите показват как редица държави се „справят” с или „привеждат в ред” своите „извънредни” населения. Двете групи от населението в България и Венецуела, за които говорим тук, убягват от обичайните случаи именно защото на този етап те устояват на това да бъдат изтласкани извън пределите на града и на закона. Тези случаи представляват прецедент. В София в случая с Баталова воденица, благодарение на решението на Европейския съд по човешките права, българските семейства от ромски произход засега запазват правото си да пребивават в собственоръчно построените си къщи, докато не им се гарантира пренасянето на друго място и в добри условия. В Каракас, с позволението на Президента Чавес бедните и бездомни венецуелци да се заселят в напуснатите сгради в центъра на града и да се регистрират като Временен жилищен комитет, се прекъсва практиката на изселването на окупаторите. Така и в двата случая бедни граждани на България и Венецуела стават резистентни на постепенно изтласкване в периферията на града, характерни за градовете в развитите капиталистически страни, и на периодичното изселване на окупации в централни райони, характерно за други периферни контексти (Smart 1986). Въпреки че живеят в нарушение на закона, който ги въдворява като извън-редни, те продължават да живеят и да са видими в центъра на града. Въпреки своята извън-редност и въпреки липсата на политически претекст в действията им, техният опит да останат там може да се разчете като символ на съпротива срещу изтласкването, маргинализирането, отчуждението и превръщането им в извънредно население. С етнографията в този текст целим да покажем как окупаторите от София и Каракас договарят на ежедневно ниво съществуването си в предела на държавната власт, и се борят да го легитимират в или въпреки нейните съществуващи рамки.

II. Предистория – самонастаняването в Каракас и в София
1. Каракас
Градските завземания (invasionеs или tomas) не са нещо напълно ново за Каракас. В началото повечето бедняшки квартали (или barrios) представляват незаконно завземане на общински или частни земи, които едва по-късно са регулирани в рамките на територията на града и върху които постепенно и неорганизирано се изгражда публична инфраструктура (Karst et al.: 1973; Grohmann 1996). Самонастаняването във високите сгради в централен Каракас обаче е нещо сравнително ново. Градът, разположен между и върху поредица тесни долини и стръмни хълмове, нараства изключително много през ХХ-ти век. Докато в периода между двете световни войни само Каракас и Маракайбо имат повече от 20 000 жители, от края на 1980-те години 85% от населението в страната живее в градовете, а жителите на Каракас достигат 4 млн. души в началото на ХХІ век (Wiesenfeld 1998). Опитите за еднозначно държавно регулиране и ограничаване на разрастващите се barrios до голяма степен приключват със свалянето на следвоенния  “прогресивен” диктатор Маркос Перес Хименес през 1958 година. Редуващите се след него правителства на ляво-центристката партия AD и десноцентристката COPEI еднакво охотно си затварят очите за неограничения растеж на barrios (Davis, 2006). Те създават един своеобразен “режим на невротично гражданство” (Isin 2004) в столицата, като дават стимули за нерегулирано заселване чрез раздаването на тухли, строителни материали и изграждането на инфраструктура по време на предизборните кампании (Karst et al.: 1973); и засилват страховете и несигурността със заплахи за преследване на нерегулираните жители веднага щом изборите отминат.
Множество завземания не просто на терени, но и на сгради, започват да се случват в Каракас чак в средата на 1990 година. Крахът на венецуелската икономика, породен от световната финансова и латиноамериканската дългова криза, принуждава много от големите корпорации в страната да затворят офисите си в модерните небостъргачи в центъра и да оставят сградите на собствената им съдба. Такива впечатляващи и легендарни сгради като Torre Viasa, Torre Confinanza, Torre Radio Continente, които през 70-те и 80-те години на ХХ-ти век са седалища на някои от ключовите венецуелски бизнеси, са изоставени да се разрушат (Romero 2011). Техните собственици не могат да покрият разходите за функционирането им, много от тях вече са напуснали панически страната. В началото на управлението на Чавес тези сгради са поставени под юрисдикцията на държавния Фонд за гаранция на депозитите и защита на банките FOGADE - (El Fondo dе Garantia dе Depósitos у Protección Bancaria). Промяната на собствеността не променя условията, в които тези сгради се намират. В продължение на много години те остават без надзор, опразнени, без техническа поддръжка. В същото време жилищният проблем в Каракас се разраства неимоверно. Все повече хора пристигат от провинциалните градове, за да търсят работа и да опитат късмета си в столицата. Засилват се и миграционните вълни от съседните Колумбия и Перу: въпреки че в края на 80-те световната финансова криза не подминава Венецуела, тя все още е възприемана като стабилна либерална демокрация, която предоставя по-добри стандарти на живот и шансове за работа от съседните страни.
Правителството на Чавес прави първи организиран опит да разреши жилищните проблеми в страната създава два инструмента за узаконяване на вече съществуващи завземания в крайните квартали. През 2002 г. с декрет номер 1666 правителството създава Националната техническа кантора за регулиране на градските терени (OTN) и насърчава сформирането на местни Комитети за градски терени (CTU) (Garcia-Gaudilla 2007; Martinez 2010). Комитетите набират скорост и започват да провеждат собствен вътрешно преброяване и да предлагат кадастриране на районите, в които работят, както и да провеждат гражданско образование сред членовете си: до 2010 г. в страната има над 3000 CTU (Martinez 2010). Междувременно, обаче, други хора използват това негласно легитимиране на завзета собственост, за да започнат самонастаняване (ocupacion) в сгради, които не им принадлежат. Това се случва постепенно от началото на 2000те и стихийно през 2006-та, когато дъждовете повличат старата магистрала между Каракас и Ла Гуайра: до 2009 г. в града са окупирани 800 сгради, от които през 2003-та и 2006-та наведнъж са завзети съответно 80 и 40 жилища (Aporrea 2009). Особено интересна в този момент е политиката на извън-редно решаване на проблема. Парламентът гласува Специален закон за притежание на градска земя, който разрешава регистрирането през CTU на завзета в миналото собственост, но не и завземането на нови сгради (Ley 2006). Междувременно с това, кметът на Каракас, Хуан Барето, получава заповед от Чавес да национализира неизползваните сгради. Така, без да узаконява напълно акта на окупаторите, правителството на Чавес ги пренася на своя територия, като нанася първия сериозен удар върху частните собственици на сгради.
Oфициалната санкция от страна на най-висшата власт във Венецуела при узаконяването на смятани за незаконно завзети парцели в миналото, обаче, кара много хора да повярват, че завземането на сгради е реална алтернатива. С мълчаливото си одобрение на завладяванията в центъра на града, политиката на Чавес по същество създава едно извънредно положение, като насърчава действия, които се смятат за незаконни в правната рамка, според която самото правителство работи. Освен завземанията в центъра на Каракас, които постепенно се разрастват, можем да опишем още една извънредна ситуация, свързана с решаването на жилищните проблеми във Венецуела. В края на 2010 година дъждовният сезон в тропическата страна се удължава и валежите повличат внушителни кални свлачища. Те оставят хиляди хора без дом. Боливарското правителство създава огромен брой убежища (refugios) в Каракас и в останалите части на страната, в които подслонява хората, загубили домовете си – 329 убежища са открити през 2010 г. (YWKE Mundial 2010) и много повече през 2011-та (Ciudad Caracas 2011). Убежищата най-често се организират в действащи административни сгради – министерства или други държавни институции, училища и хотели. Те предоставят доста скромни жилищни условия, в които семействата са настанени в гъсто заселени стаи или в широки пространства, запълнени с двуетажни легла, а държавните служители са преместени в тесни кабинки, за да се отвори достатъчно жилищно пространство.  Министерството на културата, например, отделя десет от петнадесетте етажа на сградата си за настаняване на бездомни хора; подобна е ситуацията в Министерството на външните работи и Министерството на жилищното строителство. През май месец 2011-та, месеци след началото на бедствията, дъждовният сезон още не е отминал. В този миг Чавес насърчава над 1200 бездомни да окупират петдесет празни сгради в центъра на Каракас (Guardian 2011) като им дава статут на убежища (АVN 2011).
Паралелно на опитите за овладяване на бедствието чрез бързо никнещите убежища, правителството започва амбициозна програма за изграждане на нови сгради за бездомните, наречена Голямата мисия Жилище (Gran Misión Vivienda). Планът е гигантски: в рамките на няколко години правителството обещава да построи жилища за 2 милиона души в цялата страна (PSUV 2011). Няколко нови блока са построени в центъра на Каракас и скоро са населени с хора. За голям брой хора апартаменти са предоставени в новия планиран социалистически град "Ciudad Caribia" на около 25 км от Каракас (Fundación Misión Habitat 2011). Във всяко едно от убежищата има квота от семейства, които получават нови жилища, предимно в райони извън града, преди всичко на юг от Каракас. Тази нова конюнктура променя до голяма степен и практиките на самонастаняване. Докато хората, завзели сгради в центъра на Каракас през 2011 са третирани като живеещи в убежища, онези завзели при подобни условия през 2000-те сгради в центъра на града, се смятат за самонастанили се и извънредни обитатели на сградите. Доскоро подкрепяни от Боливарското правителство, макар и нерегламентирани в законовата уредба на страната, ако са поели сами инициативата за самонастаняването си, те са наречени от Чавес „буржоазни търгаши и мафиоти” (Venelogia 2011). Хората, които до този момент са живели с години в полузаконно състояние в завзетите административни сгради, са изправени пред труден избор. Те трябва или да продължат да живеят на предела на закона, или да се откажат от своите обиталища и възможността те да бъдат преустроени или узаконени с право на преустройство. Обявявайки ги за незаконни, те трябва да търсят нови жилища чрез новата програма на правителството, като при този процес предимство се дава не на тях, а на новите бездомни, загубили дома си при свлачищата през 2010 и 2011 г..   
2. София
В София, за разлика от Каракас, в центъра на града все още почти няма окупирани сгради. Въпросът за незаконното настаняване тук има други проявления – малките, разпръснати парцели земя, в които български граждани от ромски произход са построили своите неформални и нерегулирани бараки. Макар да съществуват от десетилетия, едва в последните петнадесет години подобни самонастанявания предизвикват вълна от демонизиране в медиите, преобладаващата част от политическата класа и болшинството от етническите българи. На незаконните жилища се гледа от една страна като основен проблем пред интеграцията на ромите, която България трябва да предприеме според редица международни и национални стратегически документи, анализи и програми (ПРООН 2003). Според различните изследователи, незаконните постройки възлизат на 25 до 70 % от всички жилища, обитавани от роми – в момента представляващи между 5 и 10% от общото българско население (Национална програма за подобряване на жилищните условия на ромите в България 2005 – 2015 г.; Агенция на Европейския съюз за основните права (FRA) 2009, стр. 65, Институт Отворено общество – София, 2002, стр. 23). Дискурсът за интеграцията обаче е само част от програмата на българските власти през последните две десетилетия. Нарастващото внимание към незаконните ромски селища се случва в рамките на политиката на разпродаването на държавно и частно имущество, което в новата пазарна икономика на страната, цели да спомогне за трансформирането на периферни в централни и престижни квартали за бизнес и живеене.
Политиките към незаконността на ромските жилища са противоречиви и непоследователни през време на социализма в България. Както Грекова и нейните сътрудници показват, в този етап от българската история, главната цел на социалистическите политики към ромите е “заличаване на тяхното различие и превръщането им в социалистически труженици” (Грекова и др. 2008, стр. 53).От малкото открита досега документация по ромския въпрос в Държавния архив, описан от изследователския екип на същото изследване, изглежда че премахването на незаконните ромски махали е мислено като проблем в рамките на решаването на една по-голямата задача: премахването на “компактните и обособени” цигански квартали, в които лошите жилищни и битови условия предопределят изостаналост и консерватизъм в бита и съзнанието на циганските населения. С тази цел през 70-те и 80-те Изпълнителните комитети на Районните народни съвети в София са приканени да предприемат решителни действия за ликвидиране на незаконното строителство по кварталите. “Незаконните жилища да се унищожат, след като обитателите им се върнат по местоживеене. МВР да окаже нужната подкрепа за унищожаване на незаконните постройки.» (докл. от зам. Пред. на СОНС относно Изпълнение на Решение № 850 на Секретариата на ЦК на БКП и решение на Политбюрото на ГК на БКП – протокол № 2 от 1.02.1979 – за подобряване на работата сред българските цигани, за тяхното още по-активно включване в изграждането на развито социалистическо общество., цитирано в Грекова и др. 2008). Във връзка с това се предвижда обособените квартали извън регулацията на населеното място, които не отговарят на изискванията на градоустройственото планиране, да се ликвидират постепенно.

Въпреки амбициозните планове за “разсредоточаване” на ромите и ликвидиране на “компактните квартали”, по време на социализма сравнително малък брой роми на практика получават общински или държавни апартаменти и напускат саморъчно направените си жилища. До 1990 г. спорадично се появяват идеи за създаване на нови ромски поселения върху празни общински и държавни земи в покрайнините на града, като Филиповци и Кремиковци. В мнозинството от случаите тези идеи остават само на хартия. Осъществяването на набелязаните мерки за разсредоточаване на практика се оказва почти неизпълнима задача. (Грекова и др. 2008). Практическият резултат е, че множество нерегулирани ромски селища в различни райони на София са оставени на собственото си развитие, с мълчаливото толериране и ненамеса на държавата и общината, превръщайки се в «предели на държавата», където животът протича почти без нейната санкция. Много роми – в Баталова воденица и на други места в София - живеят в неизяснен легално статут в продължение на десетилетия. След 1990 година в българските политики към ромите се променят някои централни дискурси и понятия. Това се случва най-вече под влияние на външни фактори като изискванията на Европейската интеграция и сътрудничеството с международни правозащитни организации: от асимилиране на ромите като социалистически труженици, крайната цел на процеса постепенно се преформулира като равноправното интегриране на ромите в българското общество. В областта на жилищните политики промените дори на дискурсивно ниво са ограничени – фигурата на “обособените квартали” като пространства които функционират като отделен свят със своя логика и закони, непроницаем за държавните институции и логика, се възражда почти без смислова промяна в образа на “сегрегираното гето”. (ПРООН 2003)
Това, което не се променя след 1989 година, е реалната властова практика по отношение на самонастаняванията: постройките, които не подлежат на узаконяване трябва да бъдат разрушени, останалите регулирани, а “гетото” - атакувано и превърнато в проницемо за логиката на държавата. Вкарването на гетата в регулация е първата стъпка към интегрирането на ромите (ПРООН 2003). Наред с това, обаче, рязко спада броя на новопостроените общински социални жилища. (Ilieva, 2003). Една от последните политики за масово настаняване на хора в нужда в общински жилища е случаят с «Виетнамските общежития» в квартал «Красна Поляна», при който квоти от български граждани от български и ромски етнически произход от различни софийски квартали са заселени в една дузина паянтови блокове. Според строителния инженер на този квартал Ц.Й., в следващия период общините предпочитат да продават земята, която е тяхна собственост и да се включват като собственици на луксозни апартаменти в новопостроени кооперации, които постепенно разпродават.
Истинска промяна в държавните практики по отношение на ромските жилища настъпва едва след 1999 г. след превръщането на една голяма част от държавната собственост в общинска. С либерализирането на условията за търговия със земя, по метода на «заменките», големи парцели общинска земя са приватизирани и придобиват пазарна стойност. Един от страничните ефекти на този процес е, че ромските общности, които в продължение на десетилетия се намират в «пределите», сега попадат в центъра на вниманието на общинските власти. Неясните режими на собствеността им са подложени на рестриктивен режим на въдворяване в «законност». Паралелно с това дискурсът на общински власти и медии към тях се променя и ромските общности по места да се дефинират еднозначно като “пришълци”, които са завзели и замърсили един цивилизован район. Реалната история на заселване и съжителство и сложните вълни на миграция, които се простират в продължение на целия ХХ век, все по-често се опростяват и сгъстяват в образа на “дивото гето, недостойно за един централен квартал” (Монитор 2005). Все по-често навлизат и дискурсът и практиката на налагането на законността, изтласкването на незаконните елементи извън територията на цивилизоваността и подредеността. Тази тенденция става особено видима в София.
От началото на 2000-та година зачестяват случаите, в който Столична община предприема драстични мерки срещу това, което тя определя като незаконни ромски сгради. През 2001 г. 30 роми от “Асанова махала” в Люлин са изселени от незаконните си постройки и преместени във фургони на Околовръстно шосе. На терените, освободени от ромите, са построени два хипермаркета (Сега, 2004). Семействата са заселени във фургоните временно, докато им се намерят подходящи жилища, но продължават да се намират там до ден днешен (2011), при изключително трудни условия. По същото време зачестяват запитванията от страна на районни кметства към Министерство на отбраната, за предоставяне на празни казарми, в които изселените роми да бъдат настанявани. През август 2005 г. са разрушени 22 къщи на роми от квартал “Христо Ботев”, които общината определя за незаконни (Дума 2005). Още тогава правозащитната организация Български Хелзинкски комитет (БХК) пише протестна декларация и мобилизира съюзниците си от Европейския център за защита правата на ромите в Будапеща, които изпращат писмо до общината, в което осъждат изселването и разрушаването на къщите. В този случай действията на правозащитниците не отиват много по-далече от това да регистрират свършен факт. През 2008 г. е създадена и Работна група в СОС, която да намери трайно решение на проблемното “Селище на строителя” или “Виетнамски общежития”, свързано с пренасочване на живеещите там в други квартали на столицата, като се избегне “концентриране на големи групи от ромско население на определени места” (Становище по жалба 25446 / 06). Комисията е мотивирана с вълната от жалби и оплаквания, които валят от околните български семейства срещу нарушаването на обществените норми от жителите на Виетнамските общежития. През 2010 г. девет семейства, заселили се незаконно в областта “Барите”, почти веднага са принудени от кмета на района да разрушат поселището си и да напуснат територията на кметството. (The Centre on Housing Rights and Evictions (COHRE) And Equal Opportunities Association (EOA) (2010)
Може би най-ключов пример в това развитие в последните няколко години е кварталът “Баталова воденица”, който се превръща в предмет на сериозни противопоставяния между правозащитници и засегнати роми от една страна и софийски общинари и българските съседи на ромите от друга. „Баталова воденица” представлява малко парче земя в рамките на район “Възраждане” и по-големия квартал „Сердика”. Развитието му започва в края на ХІХ и началото на ХХ век като периферен западен квартал на София, населен предимно с бедни роми, българи, евреи и имигранти от Македония. Днес това е квартал близо до центъра на града, на територията на който се намира един от най-големите търговски центрове в града – Mall of Sofia, построени са редица нови бизнес и административни сгради, и през който минават няколко от най-важните пътни артерии в западна посока, и в непосредствена близост до който се намира спирката на метрото “Възраждане”. В този контекст на модернизация и преустройство, през 2000 година общината приема първото «решение за изработване на проект за разрешаване на цялостния проблем с незаконните постройки”. (Становище по жалба 25446 / 06). Група от собственици, получили решения за реституция на отчуждени имоти в района на Баталова воденица, подават жалба до СОС, че хора “от ромски произход” са се настанили незаконно в района. Община “Възраждане” решава да обезщети собствениците на имоти в квартала с общинска земя в други части на София. През 2003 година в новия устройствен план Община “Възраждане” се опитва да стимулира икономическото развитие на района, с която тогава и по-късно се опитва да покаже, че има ”последователна политика” на застрояване по отношение на квартал Баталова воденица. (Становище по жалба 25446 / 06). В началото на 2005 г. СОС одобрява прехвърлянето на собствеността върху общински земи, в непосредствена близост до ромските бараки, на частния инвеститор “Г-н К.”. На 8-ми септември месец същата година, на всички 180 жители на незаконните постройки са връчени уведомления, че трябва да напуснат домовете си до 7 дни, тъй като незаконно заемат общинска земя, и че ако не изпълнят това ще бъдат принудително отстранени с полиция. Пет дни по-късно хората от квартала обжалват решението в Софийски градски съд. Ромите от квартала се мобилизират на протест, а местният пастор П.Я. се опитва да мобилизира институциите и правозащитните организации. Благодарние на повторната намеса на БХК в този случай, премахването на бараките и изселването на ромите са забавени, а по-късно отложени безсрочно поради дело, което БХК завежда пред Европейския съд по човешки права в Страсбург. Година след първоначалния опит за евикция от страна на общината, международната правна инстанция задължава българската държава да осигури равни условия за достъп до жилище на ромите преди да разруши настоящите им незаконни жилища.
На 28-ми септември се сключва споразумение между общината и комитет, който представя ромските семейства, според което общината се задължава да предложи алтернативно настаняване на засегнатите от изселването. Комитетът на живеещите в махалата поема отговорността да вземе мерки за подобряване на хигиената и реда в квартала, както и да организира отстраняването на всички нелегално отглеждани животни. Споразумението никога не влиза в сила.
Втори епизод на опитите да бъдат изселени ромите се разиграва по-малко от година по-късно. На 12-ти януари 2006 година Софийски градски съд отсъжда, че заповедта за изселване е законна. Жителите на Баталова воденица обжалват, но на 12-ти юни 2006 г. Апелативният съд потвърждава решението на по-долната инстанция, като преценя, че невъзможността на ромите да предоставят законно основание да заемат терена, прави заповедта за остраняване законна. Отговорност на засегнатите е да докажат правата си на собственост. Тъй като те не са могат да ги докажат, то техните домове са собственост на общината. Софийска община обявава намерението си да изсели заселниците седмица след решението на апелативния съд. Изселването е спряно след изпращането на остро протестно писмо до кмета Бойко Борисов от четирима европейски депутати. В края на юни 2008 г. до жителите на ромските къщи в Баталова воденица е изпратено ново уведомление за изселване в началото на юли 2008 г.. Съдът в Страсбург напомня на българското правителство, че никакви действия по изселване не могат да бъдат предприети преди съдът да получи информация относно действията предприети за намиране на жилище на децата, възрастните хора, хората с увреждания, и останалите уязвими субекти на изселването.
Процесът на все по-плътно артикулиране на дискурса за “незаконността” на самонастаняване в България след 1999 г. е в противовес на на мълчаливото толериране на не-формализираните и нерегулирани режими на собственост от преди 1989 г. Налагането на този дискурс в много отношения напомня ролята, която изиграва образът на “градската граница” (urban frontier) в процесите на джентрификация, настъпили в централните квартали на повечето градове в Западна Европа и Северна Америка от края на 70-те насам (Smith 2004). В случая “Баталова воденица” “незаконността”на живеенето се използва от държавните институции като инструмент в един процес на “завземане” или отвоюване на територия, който има за крайна цел превръщането на тази територия в терен с пазарна стойност. Там където българския случай се отличава в общата тенденция на градско развитие в началото на ХХІ век, е изненадващият обрат в съотношението на силите, който намесата на правозащитни организации и Европейския съд по човешките права в Страсбург внася в случая: намеса която може да послужи като прецедент в третирането на правото на жилище на хората без собственост в Европа. Един опит за деконструиране и контекстуализиране на фигурата на “незаконноста” на живеене в българския контекст на отношението на държавата към ромите би разколебал еднозначното легалистко тълкуване, би разкрил възможности за противоречиви и противоречащи си интерпретации, които на свой ред отварят възможност за разбиране на начините, по които държавата я използва рутинно в управлението на маргинализираното население, като едновременно го удържа в състояние на незаконност и провежда постоянни кампании на узаконяване. Тази тактика на еднозначно дефиниране на законноста  и противоречивите и сложни взаимоотношения със собствеността са още по-силно разколебани при съпоставката със ситуацията в Венецуела, където различни социални и политически фактори правят понятието за собственост много по-флуидно и рамкира борбите за налагането му извън наложените правови конвенции много по-валидни. За да покажем това, в следващите две глави разглеждаме начините, по който различните актьори в двата терена, в двете ситуации, предявяват претенции за собственост, основани на различаващи се аргументации.  
III. Завземанията в Каракас
1. Окупаторите: общност на необходимостта или необходимостта от общност
Начинът, по който се случват инвазиите или самонастаняванията в Каракас, подсказва че не става дума за пренасяне на съществуващи преди това солидарности на базата на междусъседски или родствени отношения от селски ии квартални общности в бедните barrios. Самонастаняващите се по собствена инициатива в Каракас са преди всичко "общност на необходимостта" (Dias Barriga 1996) и именно тя ги свързва. Мнозинството от тях работят, но доходите им не позволяват да наемат жилища чрез традиционните пазарни механизми на свободно предлагане. В разрез с първоначалните ни очаквания да срещнем хора без постоянно занимание и със заетост предимно на черния пазар, социално-икономическият профил на мнозинството от окупаторите, с които се запознахме, е този на работници (често портиери в богати сгради, таксиметрови шофьори, строители) и служители в държавни институции (учители в училища, администрацията на кмета, Правното министерство, Министерството на образованието и т.н.). Техните деца обикновено посещават училище и много от тях продължават образованието си в държавени университети – в Каракас това са понякога Централния венецуелски университет или по-често програмите на Боливарския университет на Венецуела (вж Иванчева 2011).
“Никога не сме планирали или помисляли, че ще ни се наложи да се самонастаняваме", разказва ни сеньора Мари, една от главните водачи на общността на самонастанилите се в адинистративна сграда на авенида «Урданета». Към възрастната дама ни насочва един неин съсед, който казва, че тя е домоуправителка на общността. Преди да говори с нас, белокосата и тъничка сеньора Мари затваря на своеобразната си тераса кучето, което е тренирано да лае непознати посетители. Седнала на дивана в лилаво боядисания хол в апартамента си на третия етаж, където живее със съпруга си, брат си и едната си дъщеря и децата й, тя ни разказва историята на завземането. Макар да отрича да е домоуправителка, сеньора Мари признава гордо, че семейството й има водеща роля в окупирането на сградата, която оттук насетне ще наричаме Торе Телевенесуела. "В продължение на много години съпругът ми и аз спестявахме пари, за да си купим собствен апартамент. Каквото успяхме да съберем през годините го предадохме на един господин, който се появи в квартала, където живеехме под наем и каза, че е от Канцеларията на кмета. Той ни увери, че в момента се строяла нова жилищна сграда, и че може да ни осигури апартамент в нея. Но, разбира се, това което се случи е, че взе всичките ни спестявания, както и парите на други хора като нас, и избяга". Сеньора Мари клати глава и споделя с нас отчаянието си в този момент: останали без пари за наем и без нов апартамент, съпрузите се съвещават заедно с другите хора, измамени от същия спекулант, и други техни съседи, живеещи под наем.
"В този момент Чавес започна процеса на узаконяване на собственост в крайните квартали и това накара много хора да осъзнаят, че завземането е начин да се сдобием със собственост", спомня си сеньора Мари. Сеньора Роса е друга от възрастните жени, които изиграват централна роля в самонастаняването в Торе Телевенецуела. Тя влиза на гости на Сеньора Мари докато ние говорим с нея, и потвърждава, че процеса на узаконяване с комитетите CTU от 2002 г. е бил решаващият момент за действие, макар че самите окупатори на Торе Телевенецуела никога не тръгват да узаконяват собствеността си по този път. Сградата е окупирана като част от по-голяма вълна от завземания през 2003 г., когато в 80 сгради в Каракас се самонастаняват хиляди хора. "Някои от нас започнаха да следят в интернет за сгради, за които беше известно, че са държавна собственост и че стоят празни. Бяхме решили да проникнем в една от тях и да я завземем." Двете жени разказват историята как са открили сградата на Торе Телевенесуела в интернет – бивша сграда на разорила се частна телевизия, тя е стояла празна в продължение на 15 години. "По това време сградата беше управлявана от FOGADE, от там бяха поставили пазач на първия етаж да се грижи за празната сграда, но той не успя да ни се противопостави, когато нахлувахме.," двете жени се засмиват.  “Бяхме общо 14 семейства, една нощ към 1 часа се събрахме в центъра на града, на Пласа ел Венесолано." продължава сеньора Мари. “Започнахме да се придвижваме към сградата като се опитвахме да не привличаме внимание. Движехме се в две колони – едните вървяхме по авенида «Урданета», другите по малките успоредни улички, един след друг, и сега си спомням – сърцето ми щеше да се пръсне.“ смее се Сеньора Мари. Тя и съпругът й вървят най-отпред. В един момент когато се объръщат назад, се оказва, че половината от хората са загубили смелост и тихичко са свърнали по страничните улици.
Сеньора Роса прихва и допълва: “Бяхме останали около 20 души, само тези, които бяхме готови да използваме сила ако е необходимо. Но вместо това успяхме да проникнем в сградата още първата вечер без насилие, беше тъмно, нямаше ток и излъгахме пазача, че сме повече от 200 души.“ Жените се прегръщат, разсмяни, почти невярващи на собствената си изобретателност, след това разказват как пазачът предпочел да не си създава проблеми и си тръгнал, а те останали да спят в сградата и на сутринта започнали почистването на тоновете боклук и котешки изпражнения. Докато постепенно почистват етажите, първите заселници преброяват 33 обитаеми пространства до мястото, където може да се качи електричество и вода. "Не се карахме кой какво да вземе – разглеждахме всеки какви нужди има – кой е с по-голямо семейство, кой има болен човек вкъщи – и така разпределяхме. Отначало нямаше врати – импровизирахме с наличните материали. “, разказва сеньора Мари. Скоро към тях се присъединяват и бившите им “съзаклятници“, изгубили смелост по пътя, а след това новината за завземането на Торе Телевенесуела се разпространява из бедняшките квартали на Каракас и там започват да прииждат хора от различни места – от barrios Сан Хуан, Сан Мартин и Катия. Хората, които не са били в групата на първите 20 заселници, са гледани донякъде с презрение от сеньора Мари и сеньора Роса. Сеньора Мари няколко пъти в разговорите си с нас изброява имената на първите заселници  “Това бяхме ние – Дебелия и съпругата му, моят съпруг и съпругът на сеньора Марина, която беше оперирана по това време – всички бяхме излъгани от човека, който избяга с парите ни“.
Славните истории за началото на завземането на сградата на Торе Телевенесуела, не изчерпват сложните дилеми, пред които са изправени сеньора Мари и нейните съседи. Отношенията им с държавната власт са противоречиви и непоследователни. Петнадесет дни след завземането на сградата, принципалът на сградата, държавният гаранционен фонд, обявява за незаконен акта на завземане и отсъжда, че окупаторите трябва да напуснат. В действителност обаче, държавата се въздържа да наложи правото си на собственост върху сградата чрез употребата на сила. “Истината е, че никой не е идвал, никога през тези 10 години, в които сме тук, за да ни изкара насила от сградата, нито полицията, нито армията. Правителството никога не се опита да ни помогне с нещо, но и не се опитаха да ни извадят от тук.” От страна на самонастанилите се, актът на завземане също е разглеждан не като придобиване на собственост, а само като временно решение на критичната им ситуация на живот в нужда. “Като извършихме завземането нямахме нито за момент идея, че вечно ще живеем тук. Просто в този момент нямахме друг избор, а и искахме да привлечем внимание към нашия случай. Искахме правителството да ни забележи и да започне да търси решение на нашия проблем. Но нещата не се случиха така както очаквахме: провалихме се в опитите си да привлечем вниманието на институциите.” За да получат жилища и узаконят положението си, хората от Торе Телевенесуела започват дълга и трудна борба за това да докажат пред държавата, че са не просто самонастанили се, но законен колектив от граждани, които се нуждаят от законно жилище. Нито в един момент те не оспорват върховната роля на държавата в определянето на това кое жилище е законно, и признават, че живеят в извънредна ситуация. Техните усилия са насочени към прекратяване колкото е може по-скоро на извънзаконността, която установяват с действията си и влизане в законно владение на жилище извън все по-рушащата се сграда.
В тази ситуация сеньора Мари и нейните съседи приемат една активна роля не просто в представянето си като “общност на необходимността“, но и в конституирането си като граждани, с които държавните органи могат да водят диалог.  В тези свои опити им се налага да имитират работата на държавните инситуции и да говорят на техния език. Първоначално сами, по-късно с посредничеството на собствениците на сградата, преминала от FOGADE в ръцете на държавния Университет «Симон Родригес», те започват да правят измервания и да събират подробна информация за състоянието на сградата. След като регистрират единственото възможно юридическо лице, отговарящо на ситуацията им - “Временен жилищен съвет” (Comite Provisional de Vivienda), те изготвят доклади, в които описват щетите, настъпили като резултат от петнадесетгодишното изоставяне на сградата без поддръжка. В хода на разговора ни сеньора Мари поставя пред нас обемиста папка, и ни подканя да я разгледаме – в папката са събрани всички документи, протоколи от заседания, архитектурни чертежи и т.н., които документират различните фази от дългия и болезнен процес по узаконяването на сградата. В нея са събрани и подробни досиета на всички семейства, които са се настанявали в сградата от момента на завземането й, с тяхната социална ситуация, брой членове на домакинствата, от кой квартал са дошли тук и с какво се занимават: "И това е само една трета от всичко – ограбиха ни, така че изгубих голяма част от документите, включително снимките, на които се вижда как изглеждаше мястото в момента, в който го завзехме. Можехте да видите купищата боклук и котешки изпражнения.”. Сеньора Мари и нейните съседи отново се превръщат в дейната страна в диалога с институциите, разговарят с ръководството на университета и успяват да спечелят ректора на тяхна страна. “Искаха да настанят администрацията на университета тук“, възкликва сеньора Мари и продължава с думите “Ние им обяснихме, че нямаме никакви намерения да оставаме в сградата, просто искаме да получим подходящи жилища“. Тя занася на ректора папката с цялата документация за сградата, която е събирала, а той изпраща документите до Жилищното министерство, но въпреки че министърът обещава среща с окупаторите, отговор никога не идва, а ректорът се сменя отново.
В този смисъл, от гледна точка на държавата, мълчаливото толериране на завземанията на сгради, подпомогнато от изкривеното функциониране на пазара на недвижими имоти в Каракас, може да бъде разчетено като временно отстъпление, но не и отказване на държавата от правото на регулация. Докато самонастанилите се разглеждат завземането като послание към правителството за бързо действие и решаване на проблемите им, правителството започва да третира общността като извън-редна и в този смисъл - извън нейната юрисдикция. И докато самонастаняването не е санкционирано само по себе си, и жителите не са лишени от човешките права на притежаване на покрив над главата, те са третирани като лишени от граждански права. "Започнаха да се държат с нас като напълно незаконни", въздъхва сеньора Марина, живееща два етажа над сеньора Мари: "В сградата се случват престъпления всеки ден, пълно е с хора, които продават и употребяват наркотици, но ние не можем да се обадим на полицията, защото ни мислят за нелегални - като че ли самонастанилите се са незаконни хора.“. Промяна настъпва само преди избори: “Тогава политиците идват тук и говорят с нас като с граждани. Ако не мога да получа помощ от полицията, ако не съм достойна гражданка за това, нека тогава ми отнемат и правото да гласувам, поне да е ясно, че сме никой."
Чашата на търпението на първоначалните собственици прелива, когато в сградата влиза известна спекулантка на завзети имоти, част от мрежа от социални движения от barrio «23 de enero”. Първоначално подкрепяна негласно в дейността си на завземане в полза на бедните, Команданте Ясмина е смятана за активистка на правителството заедно с известната поддръжничка на Чавес Лина Рон. Ясмина, или както предпочита да я наричат “la Madre” – “Майката”, заради твърдението й, че наемателите й са нейни деца и тя винаги ще се погрижи за тях – има банда въоръжени мъже на свое разположение, с които установява нови правила в сградите, които заема. Ясмина гони някои от първоначалните самонастанили се и отдава под наем на други бездомни опразнените от тях пространства. Според думите на сеньора Мари те са “крадци, наркомани, престъпници, които налагат начина си на живот на останалите”. Оценката на сеньора Мари: “Ясмина превърна завземането в бизнес”. Опитът на хората в Телевенецуела с Ясмина е че тя започва да изселва първоначалните окупатори и да дава под наем годни и негодни за обитание пространства в сградата на нови и непознати хора. Това се променя чак когато всеизвестната сеньора – за разлика от Лина Рон, която умира и е изпратена с почести от Президента – попада в немилост пред Чавес. Той лично нарежда нейното залавяне. Но сеньора Мари и сеньора Марина вече е късно: те престават да се занимават с дейност в полза на общността и вече търсят спасение поединично.
Случаят на сеньора Мари и съседите й от Торе Телевенесуела илюстрира един от възможните сценарии в развитието на взаимоотношенията между държавните институции и безимотните, които извършват завземане. Макар общността на съседите да поема съдбата си в свои ръце, със самото си конструиране като извънредно и незаконно пребиваващи, и в изпълняването на протокола, зададен от държавните институции за диалог с тях от позицията именно на такива, те остават общност на необходимостта, на която само държавата може да удовлетвори нуждата ако благоволи да го стори. Затова и свлачищата през 2010 г. са благоприятни за тях по особен начин. Докато общността като такава вече се е разпаднала и не функционира като единица на мобилизация и дейност, жителите могат да напуснат сградата и да постъпят в убежище на правителството. Ако имат “късмета“ да са доказано болни, те могат дори да получат предимство пред други хора в убежищата: “Дъщеря ми вече напусна апартамента и понеже има дете с умствено увреждане, получи място в убежище и ще получи апартамент в Ciudad Caribia, сега аз ще взема нейното място там... ще се лиша от удобства и ще пострадам, но пък ще получа апартамент – нали имам воднянка, ще бъда с предимство.“, казва сеньора Мари, която държи да подчертава болестта си при всяко виждане с нас. Болестта си подчертава и сеньора Марина; тя обаче не държи да получи апартамент в нов град, защото се притеснява, че ще бъде изпратена заедно със семейството си далече от Каракас, а тя предпочита да бъде в центъра: “Братята ми живеят тук, дъщеря ми завършва право в Централния университет и работи като чиновник. Ще почакам, все ще дойде и моя ред.“  
Различен е случаят в сградата Торе Конфинанцас, придобила вече световна известност като "Торе Давид” - гигантски недовършен небостъргач на същата авенида «Урданета». Тук се разкрива друг възможен подход. Пастор Александър Даса, дребен и харизматичен мъж на около тридесет и пет, e всепризнатият неформален лидер на самонастанилите се там. Първоначално той не е склонен да разговаря с нас и да ни предостави достъп до многобройните жители на сградата. Причината за това е, че през 2011-та техният случай попада в полезрението на няколко глобални медии, сред които "Ню Йорк таймс" и Би Би Си. Международни журналисти разговарят със заселниците и заснемат с хеликоптер видеорепортажи на градата и нейните околности (Грант 2011; Ромеро 2011). Начинът, по който обитателите са представени в техните репортажи, обаче, е оскърбителен за окупаторите в Торе Давид. "Тези репортажи подчертаваха престъпния характер на завземането.” споделя пасторът, по-благосклонен към нашите въпроси след като в продължение на няколко дни посещаваме службите на водената от него Петдесятна църква, “Те се опитаха да докажат, че всички ние, които сме участвали в завземането на сградата, сме бивши престъпници и затворници, които се занимават с разпространение на наркотици, и че отдаваме пространството в сградата под наем за пари.” Медиите особено подчертават и инцидента с малко момиче, оставено без надзор от родителите си, което пада от един от най-високите етажи върху едно от необезопасените стълбища в небостъргача. За журналистите това е достатъчен знак, че хората в сградата не могат да се грижат за себе си и държавата трява да се намеси. “Показаха образи на животно, което лазеше по стена в сградата – като че ли самите ние сме животни, по-ниска форма на живот,” обяснява ни пасторът с лют блясък в очите.
Пастор Даса наистина е излежал присъда за убийство в затвора и е излязъл оттам като прероден петдесятен християнин. Той не се опитва да прикрие миналото си, говори за него с обективен тон, като за случило се на друг човек. Подчертава, обаче, че завземането на Торе Давид не е престъпно действие, напротив – целта на него и съмишлениците му е да предоставят възможност за достоен живот на честните хора от бедняшките квартали, извън престъпната логики на бандите. Пасторът се описва като вярващ християнин и социалист: “Всичко, което правим”, казва той, “го правим за освобождението (la liberacion) на хората, и за това да могат да последват Исус Христос.” Под ръководството на църквата на Даса, в сградата се установява стройна демократична организация за вземане на решения. Когато го молим за достъп до живеещите в Торе Давид, той отклонява молбата ни с довода, че не може сам да вземе такова решение: “Сградата се управлява от съвета на координаторите. Те са избрани от хората, които живеят в апартаментите на всеки един етаж. Всеки етаж избира един координатор, и заедно ние взимаме всички решения, които засягат живота в сградата. Заедно решихме и да не допускаме повече журналисти вътре, след последните случаи с журналистите от ББС и Ню Йорк Таймс.”
За разлика от сеньора Мари и останалите обитатели на Торе Телевенесуела, Даса вижда преговорите с държавата като един от възможните начини за получаване на достойно жилище, но това не е цел сама по себе си. Обитателите на Торе Давид не бързат да излязат от сградата и да потърсят късмета си в държавните жилищни програми като Голямата мисия “Жилище”. Арлина, майка на две деца, и една от активните жени в Петдесятната църква на Даса споделя, че никога не е кандидатствала за място в убежищата, които правителството на Чавес организира за пострадали от наводненията. Там животът е много по-тежък според нея, защото липсва личното пространство и свободата, на която се радват семействата в завзетата Торе Давид. “Не знам колко дълго ще можем да останем тук”, казва замислено Арлина, “но ако зависеше от мен, не бих търсила друго място.” Други обитатели на Торе Давид като студентът от Боливарския университет Диего и учителката в предучилищна занималня в далечния квартал Макарао, Алисия, разказват, че Даса допуска в сградата най-нуждаещите се сред бездомните: такива на които правителството по различни бюрократични причини, не може да предостави място в убежищата. Той ги настанява в палатки на последните обитаеми етажи на сградата и ги кани в църквата.
Усилията на Даса и останалите обитатели на Торе Давид е да легитимират статута си на пребиваващи в сградата, предвид на несигурната политическа ситуация в страната при евентуална смърт на Чавес или промяна на политиките на правителството след изборите през 2012 г.. Даса се опасява, че евентуална победа на опозиционните на Чавес десни партии би довела до затягане на режима на собствеността върху сградите в центъра. Опасенията на Даса не са лишени от основание: Торе Давид се намира на границата на доминирания от опозицията квартал на средната и високата класа Сан Бернардино, а съседите на Торе Давид не веднъж гласно са изразявали неодобрението си от самонастаняването. “Имаме много проблеми със съседите” казва Даса, “Правим всичко възможно да спазваме реда, но те са хора на опозицията, ако имаха възможност биха ни изгонили от тук на момента.” Амбициите на Даса, за разлика от тези на сеньора Мари, не са да намери окончателно настаняване някъде другаде: “Искаме от правителството да получим права да ползваме постоянно тази сграда. Първите двадесет етажа са наистина добре поддържани и запазени, хората си построиха подходящи апартаменти.” И макар съдействието на държавата да е все още оскъдно, а сградата да е гледана като еднакво незаконна като Торе Телевенесуела, Даса не губи надежда, че могат да се справят с легитимирането на ситуацията си: „Президентът беше разочарован от репортажа, но ние сме социалисти и искаме да му покажем, че ще се справим сами и ще се организираме. Поддържаме по-високо ниво на сигурност вътре в сградата, отколкото навън на улиците. Регистрирахме и кооператив, поканихме и държавните програми за здравеопазване, образование, изхранване и семейна помощ”. “Хората, които искат да напуснат могат да го направят, но има такива сред нас, които виждат бъдещето си тук и пасторът ни помага в това начинание без да ни кара да сме вярващи”, казва Алисия и признава, че тя не практикува католическата религия, в която е кръстена. “Искаме да ни оставят на мира, да можем да се организираме и да покажем, че не сме измет, ние сме граждани на Венецуела както всички други, ние сме достойна общност от хора,” казва Даса, когато ни изпраща и се връща в строежа на новия етаж на църквата си в предверието на огромната сграда.

2. Институционални или институционализирани дискурси за окупациите
Въпреки декларациите на Президента Чавес в полза на бедните венецуелци, на различните нива на държавните институции, които се занимават с жилищните проблеми, отношението към самонастаняванията е противоречиво и объркано. Те често се намират в ситуацията да се опитват да примирят политиката, която идва от най-авторитетната институция в страната към самонастаняването, с правилниците и закона, които се изправят срещу нарушенията на правото на частна собственост. Тези оценки често са примесени с личното неодобрение на чиновниците срещу такива радикални прекъсвания на обичайния ред. Затова и държавните служители в различните министерства, върху които пада тежестта да осъществяват мащабните реформаторски социални програми на Боливарското правителство, се намират в особено деликатна ситуация по отношение на завземанията.
На среща на 17-тия етаж на Министерството на Жилищата и Жилищната среда (Ministerio del Poder Popular para la Habitat y Vivienda), докато Марилу ни говори за новите условия на живот в убежищата на правителството, зад нея през прозиреца се вижда Торе Давид. Марилу е социален организатор на убежища към министерството за засегнати от наводненията. Младо момиче на 23 години, тя току що е завършила социална психология в Централния университет и това е първата й работа. Марилу идва от прочутия квартал „El 23 de enero”, известен, за разлика от други бедняшки квартали, не толкова с престъпността на някои от жителите си, колкото с революционните си организации . Там тя живее с родителите си в къща, построена между блоковете, издигнати по времето на Маркос Перес Хименес.. В този смисъл, дори и къщата, в която е родена, е построена незаконно при завземане на земя, макар в момента по нейните думи да е законна собственост на семейството й.
Марилу не знае за Торе Давид, но ние насочваме вниманието й към силуета на сградата, който се вижда през прозореца и я питаме за мнението й. Тя отрича каквато и да е прилика между нейната работа в убежището и самонастаняването на бездомни хора в завзетата сграда. “Убежището», размишлява тя наглас, «е държавно организирана институция, която разрешава проблемите на хората по организиран начин. Докато завземането (la invasion) не е санкционирано от никакъв авторитет, случва се хаотично, и в крайна сметка изразява някакъв тип съмнение или недоверие към способността на държавната политика на Боливарското правителство да се справи с актуалните проблеми на страната.”. Според Mарилу самонастаняването е неясна дейност в правен и социален аспект: “Много е трудно да се разграничат автентично прогресивните социални нужди на бездомните хора, които имат право да търсят достойно жилище, както е записано в Конституцията на страната, от алчните мотиви на престъпници, измамници, и хора с капиталистическо мислене, които се възползват от сложната жилищна ситуация в Каракас за свое лично обогатяване”.
Макар да не познава случая с Торе Давид, Марилу казва твърдо: “Съществуват мафии на самонастаняващи се, които нападат и завземат празни сгради, и след това продават и отдават под наем апартаментите в тях; понякога в сгради, които са собственост на правителството, продават ги на хора, които нямат покрив над главата. Това е експлоатация, както на бездомните хора, тъй като те им искат безбожно високи цени за наем, така и на ресурса, който тези сгради представляват.”. За Марилу, която се обявява за социалист, с този ресурс трябва да се разпореди венецуелския народ чрез законно избраните си представители в институциите. „Затова завземанията са напълно незаконна дейност,” заключва тя. На опита ни да протестираме на тази интерпретация, като обърнем внимание на разнообразието на завземанията в Каракас, и наличието на множество хора, които са се самонастанили поради крайна необходимост, като например сеньора Мари в Торе Телевенесуела, Марилу настонява, че тези хора въпреки това са нарушили закона, те са действали “без да изчакат държавната политика по въпроса на жилищата, не са изчакали Президента да каже какво да правят, това е срещу Конституцията и е напълно незаконно.”
Подобна несигурност и противоречивост по отношение на завземанията срещаме и сред местните активисти, които подпомагат осъществяването на държавните програми на квартално ниво. По време на нашите посещения на Обществения съвет в квартал Сан Аугустин – едно от най-старите и бедни barrios в Каракас – ставаме свидетели на малък спор по темата. Спорът е между Розалина, дългогодишен активист на партията на Чавес в квартала, и Мариса, по-млада жена активист. Двете жени са доброволки в осъществяването на втората фаза на преброяването за Голямата мисия Жилище (Gran Mision Vivienda):. Чрез тази мисия всички венецуелци в нужда могат да получат “достойно жилище” (una vivienda digna). За да определи участниците в програмата, през лятото на 2011 г. правителството организира всенародно преброяване, в което семействата описват състоянието на жилищата си и социалното си положение. Преброяване обхваща пострадалите от скорошните наводнения и преминава през всички хора в страната, които живеят в неподходящи жилищни условия.
През август и септември 2011 г. тече втората фаза на преброяването, в която трябва да се установи кои точно семейства в квартала Сан Аугустин имат право да получат субсидирани от държавата жилища. Доброволческите екипи проверяват данните, посочени от хората в базата данни на програмата – дали семейното и жилищното им положение е наистина такова, каквото са декларирали. ”Не трябва да влизаме в къщите, в които са се самонастанили.” отбелязва Мариса, “С това, че се проникнали незаконно в собствеността на друг човек, те са се лишили сами от правото да кандидатстват за жилище от държавата.”.  Розалина не е съгласна с това твърдение. След кратко колебание тя казва: “Не е толкова просто, Мариса, има различни случаи: всяко едно barrio е започнало като завземане на земя и чак после е било узаконено от хората. В нашия квартал живеят хора, които нямат собствени къщи и живеят в къщите на други хора от десет години насам: грижили са се за къщите, поддържали са ги, изплащат и наем.” Розалина се обръща към нас и пояснява, че има пред вид къщата, в което живее едно от многобройните колумбийски семейства, които са недокументирани имигранти в Каракас. “Но това не са самонастанили се, Розалина, това са наематели, защо объркваш двете неща?” казва Мариса. После вмъква: “Дори и да плащат наем, самонастанилите се са незаконни, защото повечето от тях са нелегални имигранти и нямат лични карти, не бихме могли да ги интервюираме за да участват в преброяването.”
Последният аргумент на Мариса за липсата на лична карта лишава от право на участие в правителствената програма една голяма част от жителите на бедняшки квартали, към които тя е насочена. Мнозина от тях за пръв път получават лични документи след като изгубват къщите си при наводненията през 2010 г. и попадат в държавните убежища за пострадали. Въпреки това, обаче, в рамките на спора с Розалина и казаното от Марилу, този аргумент е симптоматичен за начина, по който служители и доброволци в правителствени организации се опитват – и не успяват – да начертаят категорично границата между законно и незаконно завземане. Често това се случва произволно и в зависимост от личния опит на говорещите и предвид институционализирани конвенции в обществото. Те отговарят на институционалната реформа, зададена от правителството с новите програми, именно със своята половинчатост и неизказаност: в опита да начертаят предел на законност, те включват и изключват произволно населения в еднаква структурна позиция, но попаднали в различна ситуация.    

3. Социални движения: автономни или вербувани?
Картината на завземането на сгради в Каракас се усложнява допълнително, когато към гледните точки на държаваните служители и активисти и обикновените хора, добавим вижданията на разнообразните организирани групи, активни в завземането и движени в дейността си от разнообразна мотивация, интереси и идеологически позиции. От началото на 2000 г. много разнообразни актьори си оспорват територии в изоставените сгради в центъра на Каракас. Един от най-легендарните актьори в това противопоставяне е Comite de Los sin Techos (буквално “Комитет на Тези без Покрив”, LST) –  широко движение, което обединява ветерани от разнообразни радикални леви групи и движения от ерата преди идването на Чавес на власт. Основното ядро на LST се състои от пъстра група мъже на петдесетина-шестдесетина години, интелектуалци, артисти, прогресивни адвокати и преподаватели в университетите, всички активисти на анарахистки, марксистки и други групи с интерес в организацията на народни движения. В завземането на празни сгради те виждат не само отговор на непосредствените нужди на бедните бездомни хора в Каракас. За тях е важна и новаторската социална организация, която идва заедно със завземането. Те обосновават действията си с универсалното право на жилище, гарантирано от различни конституционни документи във Венецуела от Симон Боливар до Чавес насам. В започналите стихийно в началото на 2000 година завземания, LST и харизматичният им лидер Ерре, художник, собственик на галерия, популярен интелектуалец и анархист по убеждения, виждат възможност за създаване на широко народно движение, което да насърчава автономните действия на бедните хора. В интервюто си нас Ерре отрича комитетите CTU като спуснати от правителството и застъпва позицията, че те не са пример за самоорганизация. Той ни разказва как вместо да очаква директиви от властта, LST започват да завземат организирано празни сгради в центъра на Каракас. Там те настаняват бездомни хора и ги насърчават да се организират в Съседски съвети, в които да взимат заедно всички решения от значение за живеещите в сградата.
Реалността не винаги напълно отговаря на революционния идеал. В едно от най-ранните завземания на LST, в което в момента живеят около 80 човека, се срещнахме с Брайан. Той е избран от съседите си за координатор на сградата. Брайан ни разказва със смях, че е бил избран само защото не е присъствал на заседанието, на което е взето това решение. Всеки от съседите му бягал от тази длъжност, като се извинявал с работа, семейни проблеми или липса на умения. В същото време обаче, сградата в която живее Брайан получава солидна помощ от международна организация, която изпраща млади хора от развитите страни като доброволци на LST. Благодарение на тях, сградата е чиста, свежо измазана с боя и с революционни стенописи, и се радва на вниманието на международни медии и посетители. Самият Ерре намира това за важно, защото е интернационалист по убеждения: хората по целия свят трябва да осъзнаят необходимостта да въстанат срещу националната държава. Преди това да стане обаче, той вярва, че въставащите могат да я използват като ресурс: да мобилизират законите в полза на бедните, а не на богатите, и да осъществяват контрол “отдолу” (de los bases) на разпределението на средства. Затова и в организацията, която той създава, за разлика от случаите с другите окупации, описани тук, липсва преклонение към законите и процедурите.  “Ние използваме оръжията на националната държава, за да се мобилизираме срещу нея. Тя е властови инструмент, останал от времето след колонизацията, чрез който метрополията е управлявала тук... “, казва Ерре и после прибавя разпалено: “В една колониална държава, кой определя кой има право над собствеността – та нали и колонизацията е окупация?! Ние вярваме, че е време хората да вземат обратно земята, която им е отнета насила. Щом Чавес проповядва доктрината на Симон Боливар, гласуваните по негово време закони за това, че всеки, стъпил на венецуелска земя, има право на собственост, тук са легитимни колкото писмения закон.“
Като практическа сила, която осъществва организирани завземания, LST се оказват толкова успешни, че предизвикват завистта и тревогата – както на съперничащи им самонастаняващи се групи, така и на правителството на Чавес. През 2006 г. LST организират протести с десетки хиляди участници, с които целят да направят процеса на придобиване на жилища по-равностоен (McIlroy&Winter 2006). Правителството започва преговори с организацията, които се проточват. Едновременно с това, според Ерре, властите започват да се тревожат, че толкова добре организирано народно движение съществува без официална санкция и контрол. Приближени на кръговете на LST сред окупаторите, които интервюирахме, твърдят, че за да ги отслаби и разедини, Чавес създава всеобхватното Движение на заселниците (MP, Movimiento de los Pobladores). То обхваща голям брой независими организации и про-правителствени инициативи като Комитетът на наемателите (Comite de los Inquilinos), част от комитетите за градските терени - CTU, както и редица местни организации (Martinez 2010). MP е приоритизирано от администрацията на Чавес и получава бурно одобрение от държавните медии, както и средства за проектите си: то е символично признато като официалното, санкционирано от държавата, лице на движението за завземане (Correo del Orinoco 2011). Но наематели като например Илич Гонсалес, живял като самонастанил се в Торе Давид, са по-скептични.
Илич говори с нас в един китайски бар близо до помещението, където всяка сряда заседава МР – изоставен стар магазин на две преки от централния площад на града.. Поради близостта на мястото, Илич се ослушва и оглежда преди да продължи: “МР съществуваше преди идването на Чавес на власт, но беше западнало. Той обаче го възроди, за да може да контролира LST – те просто започнаха да стават все по-силни и някои от хората им започнаха да търгуват със завзето имущество. И понеже политически водачи в повечето сгради са радикали, те започват да оправдават насилствените си методи като революционно насилие”. Илич твърди, че в Торе Давид Александър Даса е започнал също с насилствени методи, но по-късно се е изчистил и сега наистина помага на бедните. Наред с това, обаче, Илич ни разказва и за новия комитет МР: “Чавес го възроди от прахта, Движението беше западнало с въздигането на Комитетите за градски терени, но се наложи с него да противодейства на LST. Даде го на двойка кубинци – но те са само меката ръка (la mano suave), а МР има и твърда ръка (la mano dura).” Илич разказва, че твърдата ръка завзема сгради с насилие. Предвид, че все по-малко сгради в центъра са празни и необитаеми, и МР, и LST са принудени да подходят към тактиката на повторно заемане (re-toma) – термин, който показва, че втора външа група е отнела пространството на първоначалните окупатори. В момента на разговора Илич се е пренесъл от Торе Давид в сградата на бивша болница на една пряка на авенида „Урданета” и ни кани да му отидем на гости при следващото ни виждане. Два дни по-късно се оказва, че болницата също е повторно превзета: МР са се намесили и са изпъдили обитателите й, начело с Черничкия (el Negrito) – водачът на общността там.

IV. Завземанията в София – Баталова воденица
1. Самонастанилите се роми в София: жителство и съ-жителство.
Случаят, който разглеждаме в квартал «Баталова Воденица», е типичен пример за сблъсък на интерпретации. Според историите на много от ромите, техните прадеди са се преселили там още в началото на ХХ век, а родителите им са израстнали в квартала. Спомените на българите, израстнали в квартала заедно с ромите, са свързани с определено събитие - отчуждаването на частните къщи и построяването на блокове. . В кадастрите на общината, отвъд блоковете и няколкото български къщи с установени документи, кварталът, който обитават ромските жители, по-скоро не съществува. , въпреки че част от ромите, които живеят днес в Баталова воденица, разполагат с нотариални актове за постройките си. Задачата да се установи колко от ромите в квартала имат право на собственост обаче се усложнява допълнително от историческото развитие при държавния социализъм. В края на 60-те години Софийски народен съвет предприема мащабно отчуждаване на частни имоти в райна на Баталова воденица в изпълнение на амбициозен план за “благоустрояване на района”. Планира се построяването на многоетажни жилищни панелни блокове, в които да бъдат настанени работници в Комбинат “Леонид Брежнев” и други индустриални предприятия в столицата. Според властите първите преселници роми, пришълци от различни краища на страната, се заселват в Баталова воденица именно тогава, в част от отчуждените, но неразрушени частни имоти (Становище Становище по жалба 25446 / 06).Теренът, върху който са повечето от жилищата на ромите, според новия устройствен план на “Възраждане” ще бъде използван за създаване на зелени площи и паркове. .
Райна е българка, която живее в махалата от раждането си. За съседите си роми Райна разказва: „Те са тук откакто се помня, а аз съм на 62 години вече. Тук се преселиха с „отчуждаването”.  През 1973 г. хората от квартала получават апартаменти в построените блокове наоколо. «След като българите бяха изселени, тук се заселиха нови роми и от околностите на квартала – буква П около 6-ти блок, от Татарли и от улица “Паяк планина”, а по-късно дойдоха и такива от провинцията – Лом, Видин, Кюстендил”. Според Райна сред ромите в квартала има 3 къщи с джуревци («смесени семейства»), 5 къщи с „чисти цигани”, а останалите са все преселници. „С тях нямахме ядове (с кореняците), но с тези, които дойдоха... Те събориха къщите, така живеят явно, с друг манталитет са – старата циганка не обича да се качва по етажите – взимат от там гредите, тухлите, и долу на една метална пръчка закачат казана да се вари чорбата и циганетата да тичат наоколо. Това е, затова си развалиха къщите и застроиха с „бордейчета” навсякъде наоколо. Много са така – и все повече идват, явно някъде им казват „къщи ще имате” и те идват.”
Самите ромски жители на Баталова воденица твърдят, че предците им са се заселили тук поне от първите години на ХХ век. Някои от обитателите на Баталова воденица имат нотариални актове за собствеността си, но според адвокат И.М., водила делото на ромите в Страсбург, това са не повече от 3 семейства. Повечето семейства не разполагат с документи за собственост, но дори и малкото, които имат такива, не са признати от общината. В малкия терен от неколкостотин метра се случват няколко вълни от заселвания, при които и местните българи и роми не могат да различат по-старите от по-скорошните заселници.Без писани документи. хората основават правото си на собственост върху факта на живеенте си тук, върху самия акт на присъствие в продължение на десетилетия Те разказват личните истории на семействата си  – от толкова и толкова години са живели тук, тук са се оженили и тук са се родили децата им, и децата на техните деца – като доказателства, че са тук и ги има. Животът им е тук, непосредствен, и не може да се изтрие като незаконен.
Баба Василка е mater familias на едно от разширените семейства, разпрострели се в няколко съседни къщи в квартала. Синовете й, заедно със снахите си, живеят в добре изглеждаща, макар и неизмазана триетажна къща, до нея от другата страна на улицата е схлупената колибка, в която живее сестра й, в дъното е барачката от дърво и тухли, в която живеят баба Василка и мъжа й. От три страни над къщичките са се надвесили блокове – два от тях са високи, панелни; третият е по-нисък, по-скоро построен и розов на цвят. Баба Василка и снаха й разговарят с нас на двора между къщите си. “На това място тук в началото са живели родителите на съпруга ми. Те са стари софиянци. Винаги са живеели тук.” Самата баба Василка идва в София и в Баталова воденица през 60-те години на ХХ век от Сандански. Мъжът й я видял на събиране на далечни роднини, харесал я и я “откраднал” в София. “Така се озовах тук.” казва баба Василка и се усмихва. Анастасия, по-младата жена, която се включва в разговора разказва, че също попаднала в Баталова воденица като се омъжила за местно момче.
Василка и семейството й са едни от малкото, които притежават нотариални актове за собственост на земята и къщите върху нея. Тя разказва, че роднините на мъжа й са живели в квартала от десетилетия. Първите бараки били построени в началото на ХХ век. В момента баба Василка има 4 деца и 36 внука. Семейството се е увеличавало през годините: “Синовете ни растат и си водят жените тука. Младите не могат да живеят в една къща със старите, не се получава. Строят си нови къщи и това е.”  Когато се строели новите панелни блокове наоколо, от общината им предложили един апартамент срещу отчуждаването на имота им.. Отказа ли се – полагал им се само един апартамент, а те били шест братя със шест семейства. Били картотекирани като крайнонуждаещи се в общината, но както отбелязва Анастасия: “Картотекирани сме от 40 години, и оттогава чакаме да ни изселят на другото място, и още не се е случило.” Дори и малкото семейства, които притежават нотариални актове за имота си, са узаконявали само първоначалните си постройки. Пристройките към тях трудно биха могли да бъдат узаконени, защото не отговарят на стандартите за строителство и безопасност. Възразяваме, че в медиите пише, че имат апартаменти и са регистрирани на други места – защо не се върнат там?! Баба Василка въздъхва: „Не можем да се върнем в Сандански, защото там живеят братовчедките ми, сестрите ми и техните семейства – те са се настанили в къщата ни, аз като отида там и спя при сестра ми.“
Бай Генчо живее на няколко преки от баба Василка. Като нея и той е най-възрастният член на голямо семейство, което се разпростира в няколко саморъчно направени сгради. В младостта си Бай Генчо играе футбол с български младежи и работи като “организиран хамалин” към Съюза на Българските Художници. И двете места му осигуряват връзки с българи на важни позиции: “Винаги съм се движел в малко по-различни кръгове (от останалите роми), бях част от “голямото добрутро” Казва той. Бай Генчо твърди, че е роден в Баталова воденица, и че четири поколения в семейството му са родени и живеят тук, откакто прадядо му се нанася през 1905 г. Райна потвърждава, че си спомня Генчо като младо момче: Прекарал е целия си живот в Баталова воденица, тук е създал семейството си, тук са му се родили внуци и правнуци. За друга жена в неговата фамилия, която ни се представя като Гинка, обаче, Райна твърди, че е приела чужда идентичност "Гинка - засмива се тя на висок глас - ами Гинка умря преди години, това е сестра й Пенка, която се прави на нея и ходи да й взима пенсията".
Бай Генчо разказва за битката по доказване на собствеността си пред общината. Според плана за благоустройство на квартала, приет в края на седемдесетте, земята върху която е построена къщата на бай Генчо, е предвидена за зелени площи и паркове. Бай Генчо отишъл с нотариалния си акт при главния архитект на общината. Архитектът се съгласил, че при изготвянето на плана на терена са пропуснали да отбележат неговата собственост като частна и като подлежаща на отчуждаване и компенсация с друг имот на друго място. Но процедурата била приключила преди години и не може заради един човек да се променя целия устройствен план. “Не можем да променим категорията на земятата ти, освен ако не ни съдиш.” Бай Генчо завел дело и го спечелил, след като, по думите му, похарчил повече от 1000 лева за адвокати. Сега бай Генчо гордо ни показва бележките за платени данъци за къщата като доказателство, че е собственик на този имот.
Бай Генчо е един от малкото случаи с щастлив край в борбата за собственост на ромите, след настъпването на демократичните промени в България. Хората от Баталова воденица години наред са изложени на опасност от разрушаването на къщите си и изслеването им в покрайнините на София. Систематичната атака от страна на общината започва в началото на 2000те, когато кметицата на район „Възраждане” Е. С. издава заповед да напуснат до четиридесет и осем часа. “Казваше ни, че ще ни изхвърли като кучета, как така?! Ние не сме кучета, хора сме си.” Баба Василка и бай Генчо се отнасят с примирение към опитите да бъдат изселени и къщите им разрушени. “Имаме нотариални актове, но на всеки няколко години идват и ни казват, че ще ги гонят – и така вече 40 години нищо не се е случило.” казва баба Василка. Скептични са и към новините, че ще ги изселят на друго място. “Нищо не се променя за нас, никой не ни обръща внимание.”
Основанията за собственост, които баба Василка и другите семейства, които живеят в Баталова воденица издигат, не разчитат толкова на документалното доказване, колкото на позоваването на традиционно ползване на пространството, в продължение на десетилетия. Както казва баба Василка: “Родила съм тука трима сина и дъщеря, тука съм ги отгледала, и оттука съм ги пратила във армията войници. Тук живея вече 50 години, и те ще ми казват, че съм пришълка!”  Снахата на Василка Татяна, която живее със сина си в една пристройка към къщата, се включва в разговора: “Медиите казват, че има пришълци тук. Не е вярно: всички тук сме софиянци!” Иванка, на около 35 години, една от снахите на бай Генчо, сочи издигащия се над къщите Блок № 14: “Построиха този блок пред очите ми, как може да казват, че съм от другаде?!”.
Хората от Баталова воденица не изпитват особено собственическо чувство към къщите и земята, които обитават – те защитават правото си да бъдат там, защото нямат къде другаде да отидат. В това отношение те напомнят на „общността на нуждата“, която представляват сеньора Мари и съседите й в Каракас, които не виждат в завземането нещо повече от отговор на непосредствените си нужди. Баба Василка споделя, че не харесва бараките, в които живеят, но нямат възможност да живеят никъде другаде. “Това са дупки, не са къщи, в тях е ужасна влага. Ако имахме възможност, нямаше да останем и минута в тези къщички. Тука всички хванахме асма, и аз, и дядото, и внучетата ми – от влагата, която се просмуква постоянно в къщите, всеки път като вали, водата отива под къщите и остава там със седмици, развалихме си здравето тука. И аз искам да живеем на по-хубаво, но просто нямаме възможност. Нямаме никъде другаде, където можем да отидем. Тясно е, ама какво да направим?”.
Проблемът с ромите от Баталова воденица, който най-вече се изтъква от органите на властта,е невъзможността на съседите им българи да съ-жителстват с ромите. Докато седим с Райна в нейния двор тя ни показва порутена къща от другата страна на двора, където живеят роми,. „Заради тях изсекохме всички дървета - имахме череша, ябълка, крушата я оградихме откъм тяхната страна...иначе идват тук и правят каквото знаят. И ето, дори си избиха врата оттам. Казвам им: Вие къде, бе, това е чужда собственост? Големи проблеми създават, нещо невероятно са, много трудно се живее с тях””.„Една зима, излизам на работа, беше навалял сняг. И виждам стъпки към дървата на майка ми.А майка ми е с пенсия 120 лв, взима на баща ми парите, и аз и един брат взимаме като за придружители пари, с които купуваме дърва като за една зима – и гледам следите само в едната посока, идват, а не си отиват. Казвам си „Има някой тук” и кога погледнах, една циганка, излезла оттам и се награбила с дърва. Питам „Ти какво” – „Децата ми нямат с какво да се топлят, казва тя” – „Твоите деца не ме интересуват, тук има възрастна жена, която не взима пари, за нея са тези дърва, така че ги оставяй”, казвам аз». Райна я погва с кол и я удря, дървата се разсипват и циганката избягва.
Подобни истории разказват и други българи из квартала: пускане на шумна музика, събиране под прозорците им, развъждане на добитък в градините на ромите, задимяване от печките, които те горят през зимата. Дъщерята на Бай Генчо признава с типична за ромите в квартала интернализация на негативните характеристики, които им се приписват вкупом: "И аз да бях на тях (на българите), и аз щях да се ядосвам - ние се топлим на дърва, сигурно им е доста задимено, но и ние нямаме избор." Тя и сестрите й твърдят, че със същото им отговарят и българите от блока. “Има една жена на първия етаж, адвокатка, ходи с жълта пола, тя най-редовно като се напие, надува разни кючеци, застава на прозореца и почва да крещи: “На пук на мангалите! На пук на мангалите!”. Бай Генчо също се съгласява, че и ромите имат вина за лошото отношение към тях: “Е вярно, не държим чисто, има хора с животни, някой път викаме, караме се, говорим на висок глас и хората се дразнят. За това им признавам, че имат право. Но като трябва да си направят ремонт и да си изхвърлят боклуците - кого викат? Ромите! Когато почине някой и трябва да се изнесе ковчега - кого викат? Ромите!” . Наред с това местните хора отговарят на обвиненията, че са скорошни преселници в квартала, със свои собствени огледални истории за заселниците българи. За баба Василка работниците в Кремиковци, заселени в околните панелни блокове, са пришълци и селяни, които за пръв път попадат в София - „Един ден си ходя и виждам, че пред мен падна едно яйце от балкона – погледнах нагоре и какво се оказа - селяните си гледали пуйки на балконите.”. Един от по-младите мъже, внук на Василка казва, че циганите нямат проблем със старите софиянци, кореняци в квартала, и цитират добрите си отношения с няколко от съседите си българи, чиито къщи са реституирани след 1989 г. “Проблем правят тия хора от провинцията, които се заселиха тука в последните години – те искат да изместят ромите от центъра на София и затова си измислят неверни истории за тях.”
На няколко метра встрани от къщите на баба Василка и нейните роднини, в рамките на някогашно междублоково пространство между два панелни блока, се издига нов блок с апартаменти, ограден с висока черна стена. Блокът, оцветен в електриково розово, рязко се отличава на фона на картонените и дървени бараки, и на панелните блокове, които го заобикалят. Обитателите му се движат винаги във високи тъмни джипове, които минават на сантиметри от ромските къщи и децата, които играят на тясната улица пред тях. Единственият процеп, през които могат да влязат в блока си, минава точно пред ромските къщи. Докато разговаряме мивава кола, която предизвиква миниатюрна миграция – децата скачат в канавката отстрани на пътя, а възрастните се залепят плътно по стените на къщите си, за да пуснат автомобила да премине. Семейството на баба Василка твърди, че розовият блок е незаконен, без акт 16, а обитателите му ползват крадено електричество, като се свързват незаконно с минаващия наблизо кабел. „Не плащат нито данъци, нито си плащат тока. Крадат електричество от таблото с електромерите, което е на улицата пред блока.“. Внуците на баба Василка са ги снимали с мобилните си телефони и са се обадили на Електроснабдяване, но от там не са им повярвали. Никой не е дошъл. „Нали знаете в България как е – ромите за всичко са виновни, ако се оплачеш от българите, че крадат електричество – нищо няма да стане. Трябваше да им кажем на Енергото, че тези са роми и веднага щяха да дойдат.“ Братовчедката на съпруга на баба Василка, Марина, първоначално седи встрани и не участва в разговора. Казва че е разочарована и огорчена от всички и не иска да говори. Постепенно се отпуска и ни разказва, че розовият блок е построен върху земя, която е нейна собственост. От години водят дело със  собствениците на апартаменти. “Но всичко е както се случват нещата в тази страна – ако си българин и можеш да пратиш съда, полицията, електричеството срещу ромите, ако нещо са се провинили, и те веднага идват. Ако си ром, и се оплачеш или опиташ да си защитиш правата в съда – няма да ти обърнат внимание.“

2. Двуезичието на институционализираните дискурси  
Държавните и общински институции са принудени да поддържат две линии на поведение и, съответно, два противоречиви дискурса по проблемите в Баталова воденица: първия – когато адресират правозащитните организации и европейските институции, и втория – когато говорят пред своята вътрешна публика и преки избиратели, пред които се чувстват отговорни. За разлика от венецуелския случай, където самонастанилите се граждани са очевидно потенциални избиратели и целева група на правителството със социалните им програми, в Баталова воденица ромите са група извън стратегическите усилия на българските политици в ляво и дясно. Жителите от Баталова воденица рядко фигурират в дискурсите на институциите като равноправни български граждани - никой не им оспорва гражданството, но предимство се дава на българските граждани от български етнически произход. В този смисъл те са конструирани като малцинство, за което, със самото зачитане на съществуването му като такова, българските политици се отказват да поемат равна отговорност като пред етническите българи.
Действията на държавните и общински институции са адресирани към вътрешната публика, но се случват и в контекста на детайлното международно наблюдение, особено в годините непосредствено преди приемането на България в Европейския съюз. Неслучайно много от актьорите, които осъществяват държавната политика по отношение на Баталова воденица, имат усещането, че над суверенните български институции стоят други, неидентифицирани и нелегитимни сили някъде в висшите коридори на европейските институции. Както казва кметът на община Възраждане С.Е. пред Дарик Радио: “Намирането на жилища за ромите не е законово решение, но то е хуманитарно. И ние сме подложени на голям натиск от Европейския съюз. Разочарована съм, защото не виждам решение на проблема в близко бъдеще. Може би е дошло време и ние да повдигнем глави, да имаме по-високо самочувствие като българи и да не позволяваме да ни манипулират по този въпрос.” Според нея лошото е, че етническите българи от квартала са били много обнадеждени, че ромите ще бъдат преместени, защото много години са ги «търпели» там. С.Е. заявява категорично, че ”При положение, че се намери къде да бъдат преместени, тогава и вероятно ще се изчисти това ромско гето в Баталова воденица.”
Когато говорят пред европейските институции, общината и държавата се стремят максимално да технизират и инструментализират проблема, така че да отстранят човешките му измерения колкото е възможно повече: за тях в случая с Баталова воденица има състояние на “незаконност”, което трябва да се отстрани. За разлика от Венецуела, където правителството говори за достойно жилище и изисква комитетите CTU да развият собствена дейност и покажат независимост, в България интерпретациите на незаконността са облечени в езика на обективната рационалност на процедурата и какъвто и да е хуманен дискурс липсва. Според становището на правителството, изпратено до Европейския съд по човешките права, са извършени две проверки върху състоянието на имотите в Баталова воденица, които установяват, че са “построени незаконно паянтови едноетажни постройки, прилежащи бараки и други складови помещения, в отклонение на действащата нормативна уредба”. За постройките е казано че те ”..не отговарят на минималните задължителни конструктивни изисквания. Не са водоснабдени и нямат канализация.  Електроинсталациите не отговарят на показателите на “Наредбата за електрическите уредби и електропроводни линии” и създават реална опасност за живота на обитателите.”. Според становището всички постройки са застрашени от самосрутване и са вредни в санитарно-хигиенно отношение, не само за обитателите си, но и за съседните сгради – панелни блокове и детска градина ”( Становище по жалба 25446 / 06). Наред с това, докато във Венецуела водеща е насъщната необходимост на хората от функционални жилища, в българския дискурс дори в административно рационалния език, се прокрадват чисто естетически термини и съображения – необходима е “промяна на облика”, за квартала Баталова воденица се говори като за “градски пейзаж”, който трябва да се изчисти от някои ”тъмни и нелицеприятни тонове” . Тези аргументи се прокрадват в становището на правителството до международния съд: “Опитите на адвокатите на жалбоподателите да внушат, че в друга европейска държава би могло да се допусне части от граския пейзаж да бъдат приведени в подобно окаяно състояние са смехотворни” (Становище по жалба 25446 / 06).
Когато говори към българската публика, общината набляга на други характеристики на самозаселилите се – в този случай “незаконноста” на постройките е обобщаващ израз за нарушеното усещане за ред, което се изразява в лошата хигиена, отглеждането на животни, лошата миризма, кавгите, нарушаването на установените правила и норми на живот, подлагането на жителите на квартала на психически и морален тормоз и т. н.”. В този смисъл по-завършен образ на незаконно заселилите се като пришълци дава Д.А., общински съветник в миналия мандат на СОС, Д.А. е един постоянните гласове, които говорят срещу живеещите в Баталова воденица роми. Предизборната му кампания през 2011 г. е фокусирана върху обещанията да се справи с ромските гета в София. Правейки сравнение между Баталова воденица и “Виетнамските общежития” – общински жилища в община „Красна Поляна”, които според него също са гето, което трябва да бъде сринато със земята – той казва:  “Двата случая са проблеми с различен статут, но са пример за едно и също явление, което може да се нарече “махала” или “гето”, макар за последното да няма нормативно определение. Това значи място, в което има много незаконно строителство, лоши хигиенни условия, и където престъпността е инструмент за решаване на проблемите на хората.” Според Д.А.: ”Хората в Баталова воденица са там без право на пребиваване, направили са незаконни строежи…За да се реши този проблем е необходимо тези незаконни строежи да се разрушат и кварталът да се благоустрои. И това е единственият начин да се премахне границата на места като Баталова воденица - защото там улицата между ромите и българите е граница, граница на санитарно-хигиенни норми, граница отвъд която е нормално да си вържеш коня вкъщи, където няма тоалетни, и все неща, за които има регулации, и които регулации отвъд тази граница не се спазват.” В този смисъл, границата на законност е по-скоро предел на прегледност – ако не могат да бъдат под-редени в стройна редица според нормите в този квартал, извън-редните роми ще бъдат преместени, а с тях новата градската граница (Smith 2004) ще се премести извън центъра в пределите на града, и на закона.
Симптоматично за дискурса за предела на законността е, че заселването на ромите става с мълчаливата санкция на държавата, която регистрира мнозинството от хората на адреси в Баталова воденица. Там е регистрирана и църква. Теренът, върху който са разположени постройките е възприеман като “предел”, в устройствения план на общината, чието развитие се оставя за неопределено бъдеще, и чиито настоящи обитатели се оставят на собствената си съдба. В продължение на десетилетия обитателите на бараките могат да добавят нови постройки към съществуващите си къщи, практически без особени директни срещи с общинските власти. Пред българските медии, обаче, общината продължава да се придържа към виждането, че самонастанилите се се намират незаконно върху общински имоти, в разрез със законодателството. Нещо повече, макар държавните органи с години да си затваря очите за самонастаняванията и да не способстват за подобряването на условията на живот, от общината държат да подчертаят, че ромите не подлежат на картотекиране и вписване в списъците на нуждаещите се от общинско жилище. Дори и да докажат, че са родени на територията на общината, това не дава право на защита: “Няма никакво значение къде са родени. И аз мога да съм се родила на Айфеловата кула, но това в никакъв случай не ме прави неин собственик,” казва кметът С.Е. (Монитор 2005). “Идеите за извънредното им прехвърляне в списък [за общински жилища] е въпрос на дискриминация спрямо обикновените българи, които се намират в “напълно идентично финансово положение” като ромите. Ако ще следваме закона, той ще бъде един за всички.”, казва тя. С.Е. обяснява, че част от ромите имат жилища, но явно са ги отдали под наем и са се върнали в гетото; други са обезпечавани с жилища, правили са сделки с тях и пак са се връщали. Според нея хората в тези категории са незаконно заселени и нямат право нито на картотека, нито на общинско жилище. “Решихме, че те трябва да постъпят като всеки български гражданин – да си наемат къща под наем. И да си плащат наема и да си живеят. И да не пречат на останалите.”  В подкрепа на това твърдение тя цитира адресните регистрации на някои от жените в махалата в Люлин, Красна Поляна, Сандански и др.
Интересното в случая с Баталова воденица е че след намесата на правозащитните организации и Европейския съд, държавата се оказва по-скоро безсилна да изпълни юрисдикцията си и да въдвори извънредното население извън пределите си. На нея й е отказано правото да подрежда приоритетите, да определя границите си. В този смисъл, предвид изказванията й, едва ли буди изненада, че кметът С.Е. е огорчена след като поредният, втори опит, за изселването на незаконно настанените роми е спрян от кмета на Столична Голяма община Б.Б. след намесата на четирима депутати от Европейския парламент. “Бяхме създали перфектна организация – със съдействие на полицията, със съдействие на пожарната, на бърза помощ, на енергото, на ВиК, със съдействието на моите всички служители до един, със съдействието на БКС – Център, който щеше да осигури техниката за бутането на незаконните постройки. Бяхме направили една перфектна, перфектна организация.” (Дарик Радио 2006). Противоречията между желанията на общината и избирателите й и ограничените възможности, които се отварят за реална политика в контекста на европейската интеграция, предопределя усещането за отчаяние и безизходица, което усещат кметът и общинарите. Според тях “този въпрос трябва да се реши на държавно ниво, този въпрос минава отвъд кметовете. Това е правителствен въпрос, държавен въпрос, ромският проблем трябва да бъде решаван на държавно ниво.” (Дарик Радио 2006). С това изказване, както и с целия епизод на Баталова воденица се показва до каква степен общината поема отговорността, която децентрализацията на власт и собственост през 1999 г. й отделя – докато в икономическите и естетическите планове кметът и хората й вече от десетилетие решават сами приоритетите си, те не желаят да поемат отговорността да отговарят за постъпките си по отношение на извънредното население пред по-висша инстанция.

3. Правозащитната перспектива – справедливост отвън?
За разлика от Венецула, където Боливарския процес катализира регламентирани и нерегламентирани от правителството граждански организации сред извънредното население от окупатори, в България в повечето случаи на изселване и разрушаване на самонастанявания, външни актьори извън държавата и жителите липсват. В случая с Баталова воденица тази практика се променя. Баба Василка и семейството й са едни от обитателите на квартала, които повдигат обвинение за нарушаване на човешките си права в Европейския съд за правата на човека в Страсбург. Мобилизацията, обаче не идва от тях. Когато през 2006 година Община Възраждане за пореден път се опитва да приведе в изпълнение плана си да изсели ромските семейства от къщите им в квартала, в тяхна защита се включват представители на Ромското бюро в съседния квартал Факултета, които привличат и адвокатите на правозащитната организация Български Хелзинкски Комитет. През 2007-2008 г. докато тече делото, заведено от БХК от тяхно име, активният човек от махалата в Баталова воденица е пасторът на една от местните църкви П.Я.. Той не само установява връзка с правозащитните организации, но и след това помага при събирането на информация за семейните положения и правото на собственост на всяко от семействата – тъжители по делото. Самият П.Я. само води службите в Петдесятната църква в Баталова воденица, но не живее в квартала, а във Факултета. Жителите на квартала завели делото остават в неведение за водената от тяхно име защита – те и до днес не знаят името на защитилия ги адвокат, както и какво точно е постановил съда в Страсбург: единственото, което гордо повтарят е името на града и това, че те са осъдили България там.
Сред жителите на Баталова воденица има такива, които могат да представят документи за собствеността си върху къщите. Въпреки това линията на защита, която адвокат И.М. от БХК избира, не е тази на доказване на документалното право на собственост на живеещите в Баталова воденица. БХК разглежда делото като “стратегическо”, с потенциал да стане прецедент и да промени практиката на Европейския съд за правата на човека в дела за правото на жилище. В подготовката на жалбата към съда в Страсбург адвокат И.М. се позовава широко на сходен случай в Истанбул, Турция, в който местният турски съд отсъжда в полза на незаконно построените жилища, така наречените геджеконду срещу общинския съвет в Истанбул. В решението си съдът се позовава основно на дълготрайността на незаконните постройки – те са същствували в продължение на десетилетия със знанието на властите, и у обитателите им се е създало оправданото, според съда, очакване, че те ще бъдат узаконени, а не унищожени (Жалба 25446 / 06). Защитата на хората от Баталова воденица се построява по сходен начин: “Опитвахме се не само тези хора да защитим – а да се установи практика, която да защитава цялата тази класа от хора, които са потенциални жертви на тази ситуация, включително извън България. Не сме се занимавали въобще с нотариални актове и право на собственост, а с това от колко време са живеели там, колко деца има сред тях, колко възрастни хора, как няма къде да отидат. Искахме да покажем, че властта е създала очаквания у тях с десетилетия, че приема пребиваването им там като нормално и че не може извднъж да ги изсели по толкова нечовечен начин, без да създаде условия на живот поне подобни на тези, при които те живеят “, разказва в интервюто ни И.М.
Опитът на БХК е с това дело, подбрано като символно в своята област, да спечели много по-мащабна битка срещу държавата – в България и в останалите страни от Европейския съюз. Този опит предопределя избора на аргументация: самонастанилите се имат право на достойно жилище и на гаранция срещу изпадането в състояние на бездомност, независимо от това дали могат да предоставят законови основания да се намират в завзетите жилища или не. Според БХК и И.М. правото им на собственост върху жилищата, е предопределено и от продължителността на ползването им, което не е било поставено под въпрос от властите, и което е създало основателни очаквания у хората, че ползването на собствеността им ще продължи необезпокоявано. Според защитата това очакване е “естествен резултат” на продължителното бездействие на властите по отношение на жилищната ситуация на жалбоподателите, независимо от нейния формално “незаконен” статут. Нещо повече, придобиването по давеност, което е нормалната законова практика по отношение на частната собственост, става възможно по отношение на частната общинска земя едва след 1996 г. Властите не само мълчаливо приемат собствеността на настанилите се с бездействието си, но и ги регистрират на тези адреси, с което затвърждават признаването на правото им на собственост. “Въпросът за продължителността (на живеене) е формиращ. Едно е сега някой да се настани от Берковица и да направи привременна конструкция и да се засели вътре със семейството си. Тогава общината веднага може да каже “Няма как да стане това!“ и хората трябва да си отидат. Друго е тези хора да отидат там и да живеят с години и да изгубят връзка с всякакъв друг способ на оцеляване, целият живот и покъщнина, които са градили с десетилетия. Не може законът да игнорира това.“, продължава в разговора си с нас И.М. Според нея общината третира сградите в Баталова воденица по съвършено различен начин – от общинска гледна точка на тези терени няма нищо, защото липсата на нотариален акт прави сгредите несъществуващи. “Следователно като са ги разрушили, те всъщност нищо не са разрушили и нищо не дължат,” завършва тя с горчивина в гласа и добавя “Но не можеш да не признаваш факта на човешкото живеене.”
Според БХК българският Закон за общинската собственост поставя особени рискове пред незаконно пребиваващите хора, тъй като не предвижда никакви условия, при които да се извършва изселването, и не предвижда никакви критерии или предпазители срещу субективни решения. Изначално, когато има отчуждаване, то не само трябва да е с обезщетение, и с всякакви други процесуални гаранции, но то трябва да преследва законна цел, тоест да е в обществен интерес, казва ни И.М. За нея в случая с Баталова воденица правото на компенсация също е нарушено, защото плановете на общината са да изхвърлят хората оттам, не просто за да “чистят гетата”, и не толкова заради жалбите на българите, но защото вече са сключили договор с частен предприемач. М.И, си спомня детайли, които излизат наяве по време на делото, но които българската преса не разкрива: “Бяха уредили продажбата на терена. После се отметнаха от тези планове, като видяха какъв огромен скандал ще се случи и как ще изгубят общественото одобрение, ако се разчуе.”  В този смисъл, И.М. не е изненадана, че на първо време Европейският съд отсъжда в полза на ромските граждани. Засега обаче окончателното решение по делото се очаква по-късно през 2012 година. По думите на И.М., решението по него се е забавило повече отколкото би следвало. Тя очаква държавата да бъде осъдена и решенето да предизвика “бомба” в правораздаването по отношение на правото на жилище. В редица сходни случаи на самонастанили се без право на собственост върху държавна и общинска земя в Англия и Франция (Brosset-Triboulet and Others v. France, Chapman v. United Kingdom, Beard v. United Kingdom etc.), разглеждани в началото на 90-те години, съдът е отсъждал, че жалбоподателите не биха понесли прекомерна тежест при разрушаване на къщите им без обезщетение и че не всеки има правото да му бъде предоставен дом – това е въпрос на политика, а не на юриспруденция. Очакванията на адвокат И.М. че сега Съдът в Страсбург е „израснал” като институция до това да предотвратява и недопуска дискриминационно отношение към цели групи, като ромите, които се намират в несравнимо по-тежка ситуация от всички останали групи в обществото и следователно се нуждаят от специални грижи.

Вместо заключение
В последните две глави разгледахме случаи на самонастаняване в София и Каракас и опитахме да намерим сходства и различия между тях. И в двата случая, които разглеждаме, става дума за градско население в крайна бедност и без особени перспективи за справяне с положението си без държавна помощ или субсидия. И в двата случая е характерна мобилизация на хората, живеещи в пределите на държавата – с или без посредничеството на организации – срещу държавата и защитаваните от нея частни интереси. Те правят това въпреки стигмата, с която институциите и редовите граждани о-предел-ят границите на нормалност и подреденост, за да не бъдат изтласкани от местата си въпреки незаконния си статут. И в двата случая агентите на държавната власт наблюдават случващото се с „широко затворени очи”: те не предприемат навременни мерки да установят своята юрисдикция, но с отказа си да се грижат за „незаконните” терени и населения, оставят завземанията да потънат във физическа и социална разруха. Едва в този етап, държавата се включва като „спасител”. Съществената разлика е, че във Венецуела държавата предлага спасение на всички членове на бедстващото население, които желаят да го получат в законовата рамка, предначертана от нея, докато в България „спасение” се очаква не за, а от хората в извънредно положение. Парадоксално, това се случва въпреки че докато във Венецуела завземането и самонастаняването е исторически проследим процес, в който активна роля изиграват населениеята в нужда, в България тази практика е конструирана като самонастаняване именно от държавата и то едва пост-фактум. Интересно в този смисъл е, че във Венецуела в процеса на самонастаняване и въпреки неуспешните борби, хората в извънредно положение осъзнават, че те определят собствената си съдба, в синхрон с или в противовес на патерналистките опити на държавата да напътства тяхната мобилизация. В България държавната власт не просто се е оттеглила от социалната си фунцкия, но е поела ролята на активен актьор, защитаващ частни интереси. В тази си роля, държавата се превръща в дифузен агент и е много трудно към нея да бъдат отправяни каквито и да е претенции. Това прави мобилизацията на населението възможна единствено посредством агенти, които могат да разпознават по-висши инстанции на властта от българската държава. И докато на този етап и двете групи от извънредни населения, които нашето изследване засегна, успяват да начертаят предела на държавата в своя полза, преначертаването на градската граница в глобален план продължава да изтласква значими групи от население извън пределите на закона и града.   
Наред с този етнографски поглед към практиките на окупация, възниква втори, исторически план в двата случая, който изисква сериозно и задълбочено сравнение на правни рамки и политически режими. Поради ограничената времева рамка на настоящото изследване, тук нямаме амбицията разгледаме изчерпателно тези въпроси, а по-скоро да ги набележим и да продължим да търсим отговорите им в следващо по-широко изследване. Сравнението между столиците на България и Венецуела е интересно не само заради контекста на икономическа глобализация, в който двата града попадат като полупериферни градове в световната система. След 1989 г. София и Каракс се развиват на пръв поглед противоположни политически посоки. В София тече един забавен процес на навлизане в световната капиталистическа система, който се интензифицира във втората половина на 2000те, след влизането на страната н Европейския съюз. Каракас преминава обратния път – след сътресенията в цените на петрола в края на 1980 г. и при последвалите преначертавания на политическия и икономически режим в страната след въстанието Каракасо (1989), Венецуела върви по свой собствен път на развитие в посока на „социализма на 21 век”. Едно по-пълно изследване следва да зададе и изследва въпроса какви са сходствата и различията между проектите за държавен социализъм по отношение на окупаторите на земя и сгради – а оттам и по един централен проблем за левите режими – този за регулирането и съществуването изобщо на частната собственост.
Традиционните barrios в Каракас не излизат извън модела на градска експанзия характерен за Латинска Америка чрез застрояване на празни парцели с незаконни жилища. Поради икономическата криза от края на 1980-те и идването на Уго Чавес на власт в края на 1990-те обаче, във Венецуела възниква нов модел на градска окупация. Окупират се построени, но изоставени бизнес и административни сгради. Този модел външно напомня практиките на окупиране на бедното население от централните райони в развития “глобален център” в Западна Европа и Северна Америка, или скуотовете на анти-авторитарни младежи пак там. Разликата е обаче, че в Каракас окупацията се случва не само въпреки закона (за разлика от първия случай), но и по необходимост (за разлика от втория). Ситуацията с жилищната криза в Каракас се променя едва през 2011 г., когато държавата започва масов проект за построяване на жилища за хората, изпаднали в нужда след свлачищата през 2010 г.. По логиката на новата политика, окупаторите могат да получат жилище с държавна субсидия само в случай, че се откажат от сградата, която са окупирали и влезнат в убежище (refugio), администрирано от държавната власт. Ако не пожелаят да сторят това, те могат да останат в окупираните сгради, макар и да продължават да бъдат извън закона. И въпреки че режимът на Уго Чавес досега демонстрира благоразположеност към този тип окупации и дори подпомага движения на окупатори, липсва промяна на нормативната рамка, която да легитимира окупациите. Липсва и инфраструктурна помощ, която да помогне на населенията там да пребивават при по-добри условия на живот или да им даде преимущество при добиването на жилища благодарение на новите политики на правителството. Остава неясно какво ще се случи с окупаторите при евентуална смяна на властта с режим по-малко благосклонен към техните практики.   
В този смисъл, това, по което социализмът на 21-ви век прилича на държавния социализъм е, че и в двата режима самонастаняването или нерегулираното настаняване се узаконява непоследователно, непълно и избирателно. Част от ромите в Баталова воденица, получават апартаменти в строящите се панелни блокове в квартала, останалите са оставени в режим на изчакване, незаконните постройки не са събаряни, и това позволява заселването и на много нови мигранти през 1980-те. И докато дискурсът на “незаконното настаняване” се изковава много по-късно, през 2000-те, в процеса на преструктуриране на градското пространство в София и превръщането на район „Възраждане” във възходящ квартал за живеене и бизнес, по времето на социализма прави впечатление - именно липсата на регулация и узаконяване (или пък категорично обявяване извън закона) на къщите в квартал Баталова воденица. „Толериран” но не и узаконен при социализма, този квартал и всички други подобни махали се превръщат в потенциално лесна жертва на новия неолиберален режим. Именно изчакването и липсата на категорични мерки рано през българския преход, правят по-трудно „ефикасното” справяне с  провъзгласения за „ромско гето” квартал, за което призовават поколения политици и десетки статии в българските медии през годините на прехода.
Контекстите на двата случая, които разглеждаме, осветляват възможностите, които се разкриват и които се затварят пред „извънредното” население в двата политически режима. От една страна, силната символна „амнистия” над окупаторите в Каракас и опитът на държавата постепенно да им даде общински жилища с нормални условия съществуване, изглеждат напълно немислими за бедните обитатели на София в началото на ХХІ век. В българската столица общински жилища вече от десетилетия не се строят, а изселените окупатори са преселвани във фургони в нечовешки условия на живот. От друга страна обаче, нормализирането на окупациите в Каракас при прехода от либерална демокрация към социализъм на 21-ви век, без адекватните законови мерки за легитимирането на тази практика, ще трае само до тактическото завръщане на държавата при един по-експанзивен нов режим, движен от логиката на пазара, за което свидетелства най-новата българската история.

Използвана литература:
Агенция на Европейския съюз за основните права (FRA) (2009). Жилищни условия на ромите и travelers в Европейския съюз – сравнителен доклад.
Грекова, М., Германова Н., Димитрова В., Маркова Я. и Кюранов Д. (2008). Ромите в София – от изолация към интеграция. София: Изток-Запад.
Дарик (2006) Интервю с кметицата на район “Възраждане” С.Е., достъпно на  [online] http://mail.dir.bg/~morfius/seizova.mp3 [достъп 20/12/2011]
Дарик (2011) Да настанят обитателите на виетнамските общежития в Студентски град, предлага Джамбазки [online] http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=791442 [достъп 24/10/2011]
Дума (2005). Роми останаха без жилища [online] http://old.duma.bg/2005/0905/010905/bulgaria/bul-1.html
Жалба от Йорданова и други, Съгласно член 34 от Европейската конвенция за защита правата на човека и членове 45 и 47 от Правилата на Европейския съд по правата на човека
Институт Отворено общество – София (2002) Защита на малцинствата в България: оценка на Рамковата програма за равноправно интегриране на ромите в българското олщество и компонента „Интегриране на малцинствата” в програмата „Хората са богатството на България”.
Институт Отворено общество - София (2008) Ромите в България: Информационен Справочник,  [online] http://www.osf.bg/downloads/File/RomaGuideFinal.pdf [достъп 24/10/2011]
Коен, Е. (2005) Съборили няколко коптора? Какво от това?!, достъпна в интернет http://old.bghelsinki.org/obektiv/2005/124/124-03.pdf [достъп 20/12/2011]
Коен, Е. (2006) Баталова воденица – временен щастлив край. [online] http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/emil-koen/2006-07/batalova-vodenica-vremenen-shastliv-kraj/ [достъп 20/12/2011]
Костенцева, Р.. (2008) Моят роден град София в края на XIX – началото на XX век и след това. София, Рива
Монитор (2005) С.Е. - кмет на район “Възраждане”: Нямам право да им дам общински жилища, достъпна в интернет на [online] http://www.monitor.bg/article?id=53474  [достъп 20/12/2011]
Национална програма за подобряване на жилищните условия на ромите в България 2005 – 2015 г. [online] www.ophrd.government.bg/view_file.php/4692  [достъп 21/12/2011]
Пирон Колектив (2010). Виетнамските общежития [online] http://piron.phls.uni-sofia.bg/projects/kulturna-karta-na-sofia/70-2010-01-06-09-16-37 [достъп 24/10/2011]
ПРООН (2003), Национална програма за подобряване на жилищните условия в градска среда на етническите малцинства в неравностойно положение
Сега (2004) Роми с незаконни къщи ще бъдат местени в казарми, достъпно в интернет на http://www.segabg.com/article.php?id=133335
София (2011) Правят план за бутане на виетнамските общежития [online] http://sofia.dir.bg/news.php?id=8798558 [достъп 25/10/2011]
Становище на правителството на Република България по допустимостта и съществото на жалба № 25446 / 06 пред Европейския съд по правата на човека – Йорданова и други срещу Република България, предоставено от БХК в лична кореспонденция
Христов, Х. (2008) Баталова воденица: драмата продължава [online] http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/khristo-khristov/2008-06/batalova-vodenica-dramata-prodlzhava/[достъп 22/10/2011]
Цекова, И. (година липсва) „Как се опитомява бездомна сграда”, сп. Тема, http://temanews.com/index.php?p=tema&iid=583&aid=13988
Agamben, G. (2005) State of Exception, Chicago: Chicago University Press
Angotti, T. (2006) Apocalyptic anti-urbanism:Mike Davis and his planet of slums, in International Journal of Urban and Regional Research, 30:4, pp.961-967
Aporrea (2009) 22 mil invasiones se han registrado en todo el país  [online] http://www.aporrea.org/actualidad/n135523.html [достъп 22/12/2011]
AVN (2011) 1.200 familias se beneficiarán con la ocupación de 30 edificios en Caracas  [online] http://www.somoslanoticia.com/secciones/nacionales/1200-familias-se-beneficiaran-con-la-ocupacion-de-30-edificios-en-caracas/?not=4598 [достъп 21/12/2011]
Berner E. (2002) Learning from informal markets: innovative approaches to land and Housing Provision, in Development and Cities, United Nations, Research Institute for Social Development.  
Brenner N. & R. Keil eds. (2006) The Global Cities Reader, New York: Routledge
Bourgois P., (2003) In Search of Respect: Selling Crack in El Barrio. New York: Cambridge University Press
Bulgarian Helsinki Committee (2008) ECHR orders Bulgarian authorities to stop eviction of Roma inhabitants from Batalova Vodenitsa ghetto [online] http://www.bghelsinki.org/en/news/bg/single/echr-orders-bulgarian-authorities-to-stop-eviction-of-roma-inhabitants-from-batalova-vodenitsa-ghetto/ [достъп 24/10/2011]
Ciudad Caracas (2011) Habilitan más refugios en Caracas , [online]  http://www.ciudadccs.info/?p=172804 [достъп 25/10/2011]
Conway, D. and J. Brown (1980) Intra-urban relocation and structure: Low-income migrants in Latin America and the Caribbean, in Latin American Research Review, 15(3), pp. 95-127
Correo del Orinoco (2011), Chávez aprobó Bs.210 millones: Movimiento de Pobladores desarrollará 11 proyectos con recursos del Fondo Miranda [online]  http://www.correodelorinoco.gob.ve/vivienda/fondo-miranda-aporta-recursos-al-movimiento-pobladores-para-desarrollo-11-proyectos-habitacionales/ [достъп 20/12/2011]
Centre on Housing Rights and Evictions (COHRE) and Equal Opportunities Association (EOA)(2010). Submission to the Universal Periodic Review Concerning Bulgaria. Ninth Session of the UPR Working Group of the Human Rights Council.
Das, V. and D. Poole eds. (2004) Anthropology in the margins of the state, Santa Fe: School of American Research Press, 2004
Davis, M. (2006). Planet of Slums: Urban Involution and the Informal Working Class. London:Verso
Dias Barriga, M. (1996) "Necesidad": Notes on the Discourses of Urban Politics in the Ajusco Foothills of Mexico City, in American Ethnologist , Vol. 23, No. 2 (May, 1996), pp. 291-310
Dunaier, M., (1998) Sidewalk, New York: Farrar, Straus & Giroux
Fernandes, E. & A. Varley (1998) “Law, the city and citizenship in developing countries: an introduction”, in E Fernandes and A Varley (editors), Illegal Cities: Law and Urban Change in Developing Countries, Zed Books: London
Fundacion Mision Habitat (2011) Ciudad Socialista Caribia (Camino de Los Indios) [online] http://www.fmh.gob.ve/node/1016 [достъп 25/10/2011]
Garcia Gadilla, M.-P. (2007), Ciudadania, inclusión y autonomia en las organizaciones sociales bolivarianas: los comites de tierra urbana, en Cadenas de CENDES, vol. 24, nr. 066, pp.47-73
Goffman, E. (1963) Stigma: Notes on the Management of Spoiled Identity, New York: Simon & Schuster
Grant, W. (2011) Venezuelan squatters bank on the future in office tower, in BBC [online] http://www.bbc.co.uk/news/world-latin-america-11942501 [достъп 24/10/2011]
Grohmann P. (1996) Macarao y su gente: movimiento popular y autogestion en los barrios de Caracas, Caracas, Instituto Latinoamericano de investigaciones sociales
Guardian (2011) Chávez tackles housing crisis by urging poor to squat wealthy parts of Caracas [online] http://www.guardian.co.uk/world/2011/jan/26/venezuela-chavez-housing-crisis-squats-caracas [достъп 24/10/2011]
Gilbert, A. and P. Ward (1982) Residential movement among the poor: the constraints on housing choice in Latin American cities, in Transactions of the Institute of British Geographers, Vol. 7, No. 2, pp.129-149
Harris, A. (2008) “From London to Mumbai and Back Again: Gentrification and Public Policy in Comparative Perspective” in Urban Studies vol. 45 no. 12, pp. 2407-2428
Holm, A. and Kuhn, A. (2011), Squatting and Urban Renewal: The Interaction of Squatter Movements and Strategies of Urban Restructuring in Berlin. International Journal of Urban and Regional Research, 35, pp.644–658
Huchzermeyer M. (2008) Slum upgrading in Nairobi within the housing and basic services market: a housing rights concern, in Journal of Asian and African Studies, vol. 43, no.1, pp.19-39
Ilieva, L. (2003). Roma Housing in Bulgaria – challenges and perspectives. OSI Europe Foundation, LGI – Housing the Poor.
Isin, E. F. (2004). The neurotic citizen, in Citizenship Studies, 8(3), pp. 217–235
Jellinek, C. (2011) State-led gentrification and relocation in Budapest : vacating a house in Ferencvaros, MA thesis, Department of Sociology and Social Anthropology, CEU Budapest college
Karst, K. and Schwartz M.L., Schwartz A.J. (1973) The evolution of law in the barrios of Caracas, Los Angeles: Latin American Center
Kearns K.C. (1979) Intraurban Squatting in London in Annals of the Association of American Geographers , Vol. 69, No. 4, pp. 589-598
Legros, O. (2010) "Les « villages d’insertion » : un tournant dans les politiques en direction des migrants roms en région parisienne?", in Revue Asylon(s), N°8, [online] http://www.reseau-terra.eu/article947.html [достъп 15/12/2011]
Ley Especial de Regularización Integral de la Tenencia de la Tierra de los Asentamientos Urbanos Populares (2006) in Gaceta Oficial Nº 38.480 17/07/2006
Marx K. (1867) Capital: Critique of political economy, Vol. 1, chapter 25, section 3
McIlroy J. & C. Wynter (2006) Venezuela: 10,000 march for the homeless in Green Left Weekly http://www.greenleft.org.au/node/33711 [достъп 21/12/2011]
Martinez, J. (2010) Negotiating Transformation in a Leftist State: An urban social movement and constructing a new agent of social transformation, LASA congress presentation, [online] http://lasa.international.pitt.edu/members/congress-papers/lasa2010/files/3380.pdf [достъп 24/10/2011]
Martinez, M. (2007) The squatters’ movement: urban counter-culture and alter-globalization dynamics, in South European Society and Politics, vol. 12, no. 3, pp. 379-398
Noticias24 (2010) Hoteles ceden 858 habitaciones para damnificados en Caracas; más de 2 mil familias refugiadas, [online, available at] http://www.noticias24.com/actualidad/noticia/183078/bdc-ofrece-reporte-sobre-la-situacion-de-las-lluvias-en-el-municipio-libertador/ [last access 24/10/2011]
Portes, A. (1971) The Urban Slum in Chile: Types and Correlates, in Land Economics , Vol. 47, No. 3, pp. 235-248
PSUV (2011) Nace Gran Misión Vivienda Venezuela para resolver déficit habitacional, [online, available at] http://www.psuv.org.ve/portada/nace-gran-mision-vivienda-venezuela-para-resolver-deficit-habitacional/ [last access 25/10/2011]
Romero, S. (2011) In Caracas A 45-Story Walkup Beckons the Desperate, in New York Times, [online] [достъп 24/10/2011]
Sassen, S. (1991) The Global City: New York, London, Tokyo, Princeton: Princeton University Press (на български 2011 в изд. „Критика и хуманизъм”)
Smart, A. (1986), Invisible real estate: investigations into the squatter property market. International Journal of Urban and Regional Research, 10: 29–45
Smart, A. (2001) Unruly places: Urban governance and the persistence of illegality in Hong Kong’s urban squatter areas, in American Anthropologist, vol. 103, no.1, pp.30-44
Smart A. and Chui E. (2006) Expansion and exclusion in Hong Kong’s Squatters Resettlement Program: the rathchet of exclusion into temporary and interim housing, in Thomas-Houston M., and Schuller M. (eds.) Homing devices. The poor as targets of public housing and practice, Oxford: Lexington Books
Smith, N. (1979) "Toward a Theory of Gentrification A Back to the City Movement by Capital, not People" Journal of the American Planning Association 45:4, pp 538–548
Smith N. (2002), New Globalism, New Urbanism: Gentrification as Global Urban Strategy, in Antipode, Vol.: 34, Issue: 3, pp.427-450
Smith, N. (2004) The new urban frontier: Gentrification and the revanchist city, London & New York: Routhledge
Stillwaggon, E. (1998) Stunted Lives, Stagnant Economies: Poverty, Disease and Underdevelopment, New Brunswick (NJ)  
Tanasescu, A., Smart A., and Wing-tak, E.C. (2010) Tops and bottoms: State tolerance of illegal housing in Hong Kong and Calgary, in Habitat international, 2010
Tayyab M. (2010) “Surplus humanity” and Margins of Legality: Slums, Slumdogs, and Accumulation by Dispossession, in Chapman Law Review, vol.14, no.16.
Turner, J. (1968) Housing priorities, settlement patterns, and urban developments in modernizing countries, Journal of the American Institute of Planners, vol.34, pp.354-363
United Nations (2003) The Challenge of Slums - Global Report on Human Settlements, [online] http://www.unhabitat.org/pmss/listItemDetails.aspx?publicationID=1156 [достъп 20/12/2011]
United Nations Development Program (2002). Avoiding the dependency trap. National reports. National report on Bulgaria. UNDP
Venelogia (2011) Presidente Chávez condenó la Invasión u Ocupación Ilegal de Viviendas [online] http://www.venelogia.com/archivos/3983/ [достъп 21/12/2011]
Vitale T.  (2010) Minority discrimination within Center-Periphery Conflicts. Urban Policies for Roma and Sinti in Italy in a Comparative-Historical perspective, in Stewart M. and Mirga A. (eds.) Europe and its gypsies, London: C.Hurst & Co.
Wacquant, L. (2009) Punishing the Poor: The Neoliberal Government of Social Insecurity, Durham: Duke University Press
Wacquant, L. (2007), Territorial Stigmatization in the age of advances marginality, in Thesis Eleven, Nr 91: pp. 66-77
Wallerstein, Immanuel, (1979) The capitalist world-economy: essays, Cambridge: Cambridge University Press
Wiesenfeld, E. 1998, Entre la invasión y la consolidación de barrios: analisis psicosocial de la residencia al desalojo, in Estudios de Psycologia, vol.3, nr.1, pp. 33-51
World Bank Poverty Assesment for Bulgaria, 2001.
YKVE Venezuela (2010) Más de 17 mil familias son atendidas en 329 refugios en Caracas [online] http://www.radiomundial.com.ve/yvke/noticia.php?477719 [достъп 21/12/2011]

Zoon, I. (2001) On the margins. OSI

За проекта
Архив на проекта
Вход:
Потребителско име
Парола за достъп
Тагове