(пълните текстове са публикувани в кн. 50 на сп. Критика и хуманизъм)
Този анализ се спира на начините, по които е наложена и работи ценността
във
„възраждане“,
на въпроса как са констелирани механизмите за семантическата работа
на епохата и
метафората, какви парадокси настъпват при тяхното съвместно действие и
защо тези
парадокси не успяват да се задействат „срещу“ метафората-понятие, срещу
нейните
незатихващи потенциали за производство на нови и регенерация на стари
значения. И
как
изглежда неутолимата способност на думата „възраждане“ да създава
всякакви
континуитети, включително този между Спящата красавица и Родопите през
2019 г.
Отзивчивостта и съпротивата на българското общество през XVIII и XIX в. към модернизационните процеси са привличали вниманието на учените от различни области на знанието (Модерността, 2003), като в много случаи изследователите са се изкушавали да поставят акцент главно върху рецепцията на ценностите на eвропейското Просвещение. Една от темите, при трактовката на които диалектиката на традиционното и модерното е била пренебрегвана, като по този начин е потискано реалното многогласие на епохата (Аретов, 2003, с. 218), е отношението на хората от онази епоха към детската възраст. Когато тя е била докосвана във връзка с историята на учебното дело, педагогическите възгледи на отделни негови дейци или изграждането на ценностната система у подрастващите, преобладава тенденцията да се подчертават готовността за възприемане на европейските модели и стремежът към възпитаване в ценности, стимулиращи изграждането на личости, способни да изпълнят поставената от епохата задача за национално освобождение (Радетели, 1986; Димитров, 1987; Радкова, 1995). Ако се вгледаме обаче в текстовете на книжовниците от онази епоха, пред нас се разкрива една доста по-усложнена картина.