Политически употреби на Възраждането: исторически наследства и съвременност

Този интердисциплинарен проект изхожда от емпиричното наблюдение, че наследството на Възраждането функционира като език, който се употребява едновременно и в опитите на властта да се легитимира пред обществото, и от критиците на тази власт, които се стремят да я делегитимират. Съответно в ситуации, които се преживяват като кризисни, честотността на възрожденските референции се усилва.

За да обясни това, екипът картографира онези „места” от публичните пространства и институционалните практики, дискурсивните и визуални режими, където „струпването” на възрожденски символики, образи и аргументации е най-силно през последното десетилетие, и ще направи генеалогия на тези „струпвания“ (в политическите речници, в посланията на съсловни, граждански и социални протести, в мемориалните градски пространства и в градската топонимия, в дебатите върху националната идентичност, в най-новата литература).

Това картографиране различава индексични от символни употреби на наследството на Възраждането. Индексичните употреби посочват конкретни неща – събития, действащи лица, процеси – а символните сочат референции от порядъка на идеалното, което в случая с Възраждането е конституирано като универсално, безконфликтно и постигащо непосредствено единство на гражданската общност. Но така индексичната и символната употреба на наследството са във вътрешно напрежение.

Целта на проекта е да съположи едновременно различни социални и публични пространства на съвременните употреби от гледища на философията, антропологията, социологията, историографията, литературознанието – на „историческите войни” около Възраждането, пресичанията между религиозно и национално, политическите езици и гражданските речници, образованието и най-вече гражданското образование, визуалната култура на публичните пространства, литературата.

Когато стане дума за парадигмата на културното наследство, винаги има скрито допускане за master discourse, който по дефиниция се държи от археолози, историци и архитекти. Откакто парадигмата на културното наследство през инициативи на Юнеско започна да се отнася към онова, което се нарича „нематериално културно наследство“, сред тези говорители на master discourse единствената промяна беше, че нарасна ролята на историците, но кръгът на компетентните да говорят остана същият. Поради тази причина, начините, по които наследствата действително се наследяват – не като обекти, които да бъдат експонирани пред погледа на една имагинерна фигура – тази на туриста, - а като символни конструкции, чертаещи границите на някакво ние, което обаче никога не е безвъпросно, - този начин на задействане на наследството остана съществено непроучен. Защото той предполага наследството да бъде разбирано като залог за символни битки, а не като нещо или като набор от безвъпросни фактически неща, които да бъдат съхранявани и експонирани. В добавка към това има един много важен момент, който изследването цели да проучи – наследството, доколкото е конституирано като всеобщо „наше“, има своя всекидневност, обраства с всекидневни интерпретативни схеми и рационалности, функционира във всекидневен режим. Тоест наследството, ако е ефективно институционализирано, ако действително сме встъпили във владението му, то не е просто складирано в музеите, учебната книжнина, празничните чествания и ритуалните възстановки. То функционира като точка на отнасяне и режим на позоваване и за обикновените, живеещи своя всекидневен живот социални актьори, има свой необикновен обикновен живот.

Ето някои фрагменти от изследването (пълните текстове са публикувани в кн. 50 на сп. Критика и хуманизъм)

ВЪЗРАЖДАНЕТО: ПРЕДПОСТАВКИ ЗА НЕГОВИТЕ ИСТОРИЧЕСКИ И СЪВРЕМЕННИ УПОТРЕБИ

Албена Хранова

Този анализ се спира на начините, по които е наложена и работи ценността във „възраждане“, на въпроса как са констелирани механизмите за семантическата работа на епохата и метафората, какви парадокси настъпват при тяхното съвместно действие и защо тези парадокси не успяват да се задействат „срещу“ метафората-понятие, срещу нейните незатихващи потенциали за производство на нови и регенерация на стари значения. И как изглежда неутолимата способност на думата „възраждане“ да създава всякакви континуитети, включително този между Спящата красавица и Родопите през 2019 г.

Възраждане и ценности: как се мисли детската възраст в началото на модернизацията на българското общество

Надя Данова

Отзивчивостта и съпротивата на българското общество през XVIII и XIX в. към модернизационните процеси са привличали вниманието на учените от различни области на знанието (Модерността, 2003), като в много случаи изследователите са се изкушавали да поставят акцент главно върху рецепцията на ценностите на eвропейското Просвещение. Една от темите, при трактовката на които диалектиката на традиционното и модерното е била пренебрегвана, като по този начин е потискано реалното многогласие на епохата (Аретов, 2003, с. 218), е отношението на хората от онази епоха към детската възраст. Когато тя е била докосвана във връзка с историята на учебното дело, педагогическите възгледи на отделни негови дейци или изграждането на ценностната система у подрастващите, преобладава тенденцията  да се подчертават готовността за възприемане на европейските модели и стремежът към възпитаване в ценности, стимулиращи изграждането на личости, способни да изпълнят поставената от епохата задача за национално освобождение (Радетели, 1986; Димитров, 1987; Радкова, 1995). Ако се вгледаме обаче в текстовете на книжовниците от онази епоха, пред нас се разкрива една доста по-усложнена картина.

Васил Левски – границите на символа.

Петя Кабакчиева

Въпросите, които искам да поставя, са два. Първо, какви са контекстуалните интерпретации на „образа“ на Левски и различават ли се те. Второ, всякакви интерпретации ли могат да се „закачат“ за образ на реална историческа фигура, оставила ясни собствени послания и „натрупала“ определен исторически символен капитал. Иначе казано, необходимо ли е, ако да- как се дефинират и от кого, границите на интерпретациите на символа, в случая на Левски. Може ли чрез Левски да се легитимират всякакви послания, кога символът се превръща в своята противоположност, беззащитен ли е той, символите, пронизали всекидневното ни пространство, имат ли „пазачи“ на скритите в образа смисли? Вероятно това са смешни въпроси, в някакъв смисъл и опасни, ако се интерпретират като искане за символни гардове - защитна символна гвардия, но „историята“ показва, че символното насилие всъщност пише същата тази история. Поставяйки тези въпроси, твърдя, че най-добре ще се пазят от символните си „насилници“ авторите и дейците чрез собствените си писания и действия, ако им се дава глас и ако има кой да ги чуе.  Променящите се исторически ситуации вероятно ще извеждат едни или други от тях на преден план, но когато в „образа“ на дадена историческа личност се вложат думи, абсолютно различни, противоположни на изречените от нея, или й се припишат тотално чужди на поведението й действия символът става друг, смисълът „насилва“ образа, през него започва да „светят“ странни светлини, образът става маска на самия себе си, и –вероятно – се появява фалшив символ, „похитил“ даден образ за обслужване на конкретни цели.

Героят и музеят. Сюжети от туристическите книги за впечатления

Анна Алексиева

The paper treats the problem of so-called “consumption of identity” (Anne-Marie Thiesse), being based on material from the National Museum “Hristo Botev” in Kalofer.

Visitors’ impressions, taken from impressions’ books of the museum from 1945 to 2017, are considered. Particular attention is paid on the problem how the political context was influential on the tourists’ mentality, and how deep was the match between ideological change and peoples’ viewpoints as reflected in the comments by them. A considerable part of visitors’ texts, left by people with various social profiles, are dedicated to reproducing the history and literary history narrative about Hristo Botev in its most canonical version. There are also notes, deliberately distanced from the canon. Most of them thematize problems like how the national hero and his attributes were exposed, whether they were displayed properly and how the exposition was matchable to ordinary peoples’ expectations, inspired by popular nationalism mainly. There are written impressions, focused on museum facilities like toilet maintenance and hygiene.

The way visitors reflect the mission of the museum as education institution and how it operates on that level is also analyzed. The slowly advancing consumerism in background mode is also included with its heuristic potentials.

Ботев в иконографията на кръга „Мисъл“.

Тезиси

Сирма Данова

Botev in the Missul’s circle iconography

This article focuses mainly on iconographic politics of the Missul circle with regard to the heritage of the national poet Botev. I put forward four theses starting from the categorical emancipation of the poet Botev from his revolutionary profile, made precisely by the leading theoretician of the circle Dr. Kristev. The observation that Botev is a poet of the present is the core statement. I consider the relationship between iconicity as a social practice and iconography as a literary-historical canonizing procedure. Although the emphasis is on iconography, I consider that this concept cannot deal with the negative attitudes of the Missul circle with regard to Botev both as poet and revolutionary.

Юбилейната смърт на националния герой

(Късни употреби на образа на Васил Левски: из социалистическата художествена литература, социалистическия печат и отвъд тях)

Гергина Кръстева

Thе present paper, entitled „The Death Anniversary of the National Hero (Late Uses of Vasil Levski’s Image:Socialist Fiction, Socialist Press and Beyond Them)”, discusses some applications of the image of the 'Apostle' of the Bulgarian freedom Vasil Levski during the communist and post-communist decades in Bulgaria. The survey examines a chronologically wide empirical territory outlined by the socialist press and literature of the 1960s and 1970s, but also approaches models of interpretation in two contemporary lyrical anthologies devoted to the 'Apostle' (2000 and 2017).  Models of ideological "absorption" of the figure of the 'Apostle' are analyzed in the context of the socialist anniversary procedures most of which are dominated by the marking of his death. The text focuses further on specific cases that reconstruct totalitarian imagery and language practices in representative artistic editions from the last two decades of XXI century.

Българското „духовно възраждане“ в междувоенния период: мистични общности, морализаторски проекти и националистични програми

Галина Гончарова

The paper analyzes the discourse of the so-called “spiritual revival” in Bulgaria in the interwar period, tracing back the history of various periodicals and organizations with non-material and non-secular aims. The latter are compared and opposed on the base of (non)belonging to the orthodox faith and the institutional basis of the Bulgarian Orthodox Church and respectively are seen as two different responses to the increased search for moral and existential alternatives. Thus the orthodox charity promoted by parish confraternities and journals is presented as a platform for legitimizing the intervention of the Church in the social sphere after WWI, while the varied and complex network of Tolstoists, theosophers, Dunovists, Masons among others, are discussed as blending the individual mystic transformation with a return to the centuries-old folk traditions and to the practices of Christian neo-gnostic sects such as Bogomilism. The paper, however, outlined the common discursive environment of these two branches of the Bulgarian spiritual revival movement, growing from the postwar anti-liberal attitudes and projecting the development and welfare of the society in retroactive, nationalistic terms.

Народът и неговата душа - народопсихологията като работа по очертаване на автентичното

Симеон Кюркчиев, Мария Мартинова

Това е първият от общо два текста, които ще се занимаят с формите на знание, наречено „народопсихология“, и по-специално с функциите, която то удържа в различните борби за означаване на „българина“ и „българското“. Като част от изследване, озаглавено „Политически употреби на Възраждането“, тези два текста си поставят и друга задача – да се опитат да покажат как нещо, което черпи език и митология от времевия период, наречен Възраждане, доколкото участва в процесите по изграждане на националната идентичност (Еленков 1994; Даскалов 1994), оказва силно влияние на съвременните политически процеси и, още по-конкретно, какви са политическите употреби на народопсихологическите описания в съвременността.

Народопсихолозите, описвайки, застават на страната на народа, противопоставен на онези във властова позиция. Например Тодор Панов разделя българите на две части – „народът-цървулан“, който е истинският народ, автентичният народ, противопоставен на „патентованата сган“, която са интелектуалците, политиците и т.н. Тук народът започва да функционира не само в своя описателен смисъл (народът е самоосъзнаващите се като специфични и самоописващите се хора, живеещи заедно на една територия), но и в политически смисъл (всички, ние, обезвластените, добрите, противопоставени на частното, на малкото, на властимащите, които са лоши). Този ход (без да приписваме каквото и да било намерение) от една страна обяснява по какъв начин е възможно актуалното, негативно оценено състояние, манифестираните негативни качества в душевността на народа; обяснява как е възможно изконно разумния и всеотдаен да е фактически неразумен и себичен.

Употребата Батак или въпроси без право на отговор

Божин Трайков

В тази статия разглеждам така наречения скандал Батак, като политическа употреба на „научни“ и популярни дискурси свързани с историческо събитие, превърнато в институционализиран мит. Ситуирам го в контекста на зараждащи се материални и дискурсивни практики на реактивен национализъм, и в този на приемането на България в Европейския съюз. В основата на тези практики са политически играчи, претендиращи за ролята на публични интелектуалци, които с достъпа си до средства за масови комуникации и ореола на патриоти, притежават социалната власт да рамкират общественото мнение. В скандала Батак се включват, както основни представители на историческата гилдия, говорещи от позиция  на институциите, които те представляват, така и основни политически фигури, като президент, бивш президент, министър-председател. Особено активни са националистите от Атака и ВМРО. Както посочва Доротея Добрева, след 1989 г. редица проекти в хуманитарните и социалните науки, изследващи формирането на национални митове и стереотипи, се приемат враждебно от националистически настроени среди, но никой от тях няма такъв отзвук, както така случая с проекта за Батак (2010, с. 62). Важно е да се посочи контекста, в който избухва този скандал. Медийната истерия започва към края на месец април 2007 г., тоест едва четири месеца след приемането на България в Европейския съюз. Тук се опитвам да отворя за дискусии въпроси за значението на скандала: Защо се случва именно тогава; Има ли и какви са политическите, и културните последствия от него?

„Израждане” и „възраждане” в режими на историчност: биосоциално инженерство в България от края на XIX век до Втората световна война

Гергана Мирчева

Анализът се стреми да представи определени културно-политически визии за модерност, историческо време и идентичност, така както се изработват и поддържат от евгеничния дискурс и свързани с него инструменти на биосоциалното инженерство в България. Основна предпоставка на анализа е, че българските евгенични проекти и близки до тях концепции на социалния дарвинизъм, расовата антропология, душевната хигиена и народопсихологията могат да се мислят като ефект от усвояването и адаптирането на биополитически модели от края на XIX в. до Втората световна война.

Съчленяването на народния организъм чрез евгенична селекция на „годните” и дисквалификация на анормалните индивиди изисква този органичен свръх-субект да бъде снабден с „възродена” идентичност. Анализът се основава върху разбирането за колективните идентичности като динамични културни конструкции, ефект от договарянето на значенията на принадлежността, непроменеността и различието, на континуитета и промяната. Консолидирането на колективното съзнание за „ние“ неизбежно включва споделяне на символни кодове за ставането на колективния субект и неговото съществуване във времето. Ето защо формирането и представянето на идентичността винаги са свързани с „режим на историчност“, разбиран като „метод на самоосъзнаване в дадена човешка общност“ (Hartog, 2005, p. 8). Интерпретацията на начините, по които евгениката и близките до нея дискурси в България участват в предоговарянето на модерната национална идентичност, се отнася също и към тясното значение на понятието за „режим на историчност“ като „начинът, по който едно общество възприема миналото си и се справя с него“ (Hartog, 2005, p. 8). Оттук и централното място в изследването на стратегиите за реформиране на преживяването (особено междувоенното) за криза.

Шевиците на българския консенсус

Мила Минева

„Събери вдъхновение от България“ е кампания на Кока-Кола от недалечната 2017 година. Компанията произвежда лимитирана серия от бутилки, облепени в български шевици от пластмаса и представени от фолклорен ансамбъл Чинари, облечени във фолклорни носии. Не само шевиците са особеност на тази кампания – колекционерска стойност на бутилките придават и други два елемента – „иконичната стъклена бутилка от 1915“, както и надписът на кирилица от 1965 г. Както разбираме от сайта на компанията в разработването на лимитираната серия специален консултант е доц. Ана Лулева от Института по етнология и фолклористика с етнографски музей към БАН. По-късно веригата Лидл пуска тениски с щампи на български шевици и всъщност артикулите с български шевици се превръщат в регулярна стока във веригата

Към големите международни компании като Кока-Кола и Лидл, трябва да добавим космополитни дизайнери, предприемачи, родолюбиви патриоти, жени, които обичат да бродират… Само групата Схеми на шевици във Фейсбук има над 30 000 члена, а групите за споделяне на българска везба съвсем не се ограничават до тази; и ако групата Армаган (със скромните малко над 4 000 члена) очевидно е направена, за да продава народното творчество (наред с антикварни предмети, соц-обекти и дори коли на старо), то Схеми на шевици, като че ли, има съвсем друга логика – тя събира общност от хора около хоби, което споделят и обичат – те не продават, но коментират, съветват, постват, критикуват… Именно затова един от фокусите на този текст ще бъде върху Схеми за шевици (а не върху някоя от другите групи) като един от специфичните случаи, които се опитва да интерпретира. Анализът няма да се насочи към изобретяването на традициите (въпреки че и за това ще става дума), а ще поеме в друга посока – основното питане е как се договарят отношенията между локално-национално-глокално; как се конструира етническата идентичност днес, дали и защо етническото измества националното; как някакви културни идентичности и автентичност се договарят отдолу, а едновременно с това се репродуцират пазарно и в какво отношение влизат масовото производство и „ръчната изработка“ на културни специфики.

Ние, те и европейците

Милена Якимова

През последния четвърт век през целия либерален свят ремина вълна на електорални поведения и ласкаещи ги политически послания, които формираха обособен феномен. Мнозина анализатори го нарекоха „илиберална революция“ – бунт срещу меритократичните елити, но и срещу принципа на меритокрацията. Същевременно след популистите и политическите опортюнисти и много „системни“ политически субекти усвоиха парчета от речника, който обвърза въпроса за справедливостта с изолационизма и нарече това обвързване „национален суверенитет“, като по този начин замени делиберативните форми на договаряне на колективните идентичности и на съвместния социален живот с колективни митове. В България в този дискурсивен режим фигурите на родното легнаха удобно. Важният въпрос обаче е какви социални тревожности и фрустрации намериха своето облекчение в такива митове. Той е важен, за да можем да разпластим говоренето за патриотизъм, да посочим някои видове патриотическо говорене като несъвместими с патриотизма.

Затова текстът проследява през теренни данни какво възмездие очакват хората за патриотизма си и какво съдържание му придават обезместените интелектуалци? В голяма стемен той е стремеж към релокализация, „всеки да си знае мясото“. Притеснителното тук е, че този стремеж към релокализация – именно той стои зад името „патриотизъм“ в популистките му употреби – е озлобен тъкмо към делокализираните. Това е механизмът на проекцията – проектираш у другите чертите, които не харесваш у себе си, и го намразвш някак обосновано (нечистота, мързел, немара, с една дума безредието е символизирано от делокализирания, безредието у нас самите).